Кирил Прашков. ЕДНА ИСТОРИЯ – 25 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Кирил Прашков е художник, който умело работи с текст, образ и метафори, като създава провокиращи мисълта и сетивата произведения. В тях той често коментира днешния ден през миналото и историята, през културните наслоявания и инерцията на възприемането.

В далечната и едновременно близка 1995-та година Кирил Прашков създава един енигматичен триптих с название „Надгробия“ I, II, III, в който разказва неслучили се истории. Ателието му във Виена, където пребивава със стипендия на фондация КултурКонтакт, се населява с духове от предишни времена, които предизвикват настоящето.

Претенцията за историческа достоверност е налице – и в звученето на текста, и във външния вид на обектите. При поглед отблизо обаче се вижда, че разказът е измислен, а камъкът на надгробията е фалшив. Защо е цялата тази бутафория? Какво е общото между хана, княза, царя и обикновения мигрант?

Авторът въвлича български национални фигури в иронични и самоиронични приказки, които нямат общо с истината, но отлично „работят“ в съвременния контекст. Стремежът да се открие „цивилизацията“ не е изчезнал и продължава да е актуален и днес. На него дължим както много от световните трагедии, така и много от постиженията.

РАЗГОВОР НА МАРИЯ ВАСИЛЕВА С КИРИЛ ПРАШКОВ

М.В. : Какъв е поводът за създаване на тези работи-надгробия?

К.П.: Поводът е едновременно ясен и неясен. Седях по негово време – 1995, във Виена по покана на КултурКонтакт, в огромно ателие, с нелекото предложение да правя каквото искам и с приятната надежда да направя някому впечатление… Не ми беше за първи път – две години по-рано бях в същата ситуация в Швейцария. Там се бях вторачил в „швейцарски“ теми, например в Gruezi Kreuz Book – един доста ироничен, дори солен прочит на „швейцарскостта“, за да усетя, че не съм поканен за това. Бях гостенин, с всички полагащи му се прерогативи, но с очакването да се науча, да поема нещо от „рая“ там… Във Виена, едно много „по-балканско“ място, си помислих, че самоиронията ще е по-уместна, още повече, че разселването откъм Балканите бе здраво започнало. У нас може да има още хора, които помнят как във в. Култура всяка седмица се появяваха списъци на черен фон под заглавието „На гурбет заминаха“… То да беше на гурбет! Така че в ясната част излиза, че си поканен някъде и изпитващ нужда да коментираш случващото се с и около теб, в моя  случай – „излизането“ от България. Хайде за неясната по-нататък

М.В.: Можеш ли да „разчетеш“ за публиката надписите от гледна точка на историческата им състоятелност?

К.П.: С тези „надгробия“ си мислех да представя от тукашна гледна точка темата за преместването в посока „цивилизацията“. Разбира се, че мечтата за близост с нея – дали като опити за прилепяне, дали за завоюване или за подлагане, исторически криволичи. Няма какво да крием – през 1990-те я възприемахме позитивно, като отваряне. Освен това, сякаш ни подканяха, но и се самоподканяхме. Неяснотата в повода за триптиха е сигурно в усещането ми за някаква разнопосочност – за какво ни канят? През 1997-а, когато възторгът от отварянето бе навсякъде вече по-тих, „художникът-куче“ Олег Кулик ми изпрати въпрос, който трябваше да препратя с отговора си по-нататък. Питаше се „кучешки“: какво да прави художникът от Източна Европа – да ближе или да хапе? Аз пък се позовах на Белия зъб, хапал решително – до смърт и лизал единствено раните си… А усещането ми тогава беше, че е останал с праволинейността си в миналото. Предложих трето – да се смее. Убеден съм, че смехът е сила. Разбира се, зависи кой се смее – може да се окаже и хилене в шепа. Някъде там е и разликата между метрополия като Москва и провинция като София. Така че отговорът ми може и да е бил слаб, макар да продължавам да държа на него.

М.В.: В триптиха има много ирония – от една страна каменните стели всъщност са бутафорни, направени от стиропор. От друга, като истински съвременен художник правиш надписите двуезични – на български и английски. Как би коментирал това?

К.П.: Аз бих споменал освен иронията и достатъчно самоирония. Първо – стремежът към преместване където не е сигурно, че те чакат, второ – прозрението, че скоро от стиропор и итонг ще се гради минало, трето – станалият задължителен английски. Големият Младен Стилинович някога изписа AN ARTIST WHO CANNOT SPEAK ENGLISH IS NO ARTIST. Защо пък това да не се отнася и за други професии – на хан, княз или цар?

М.В.: Как свързваш идеята си отпреди 25 години със ситуацията днес?

К.П.: Ами, връзва ми се… За мен самия, че това е една от началните ми работи, концентрирани върху текст и избор на материализацията му. Нататък много от нещата, с които съм се занимавал, следват точно тази линия. Плюс заявлението „Четете повече!“.

Иначе, ако смея да говоря за своето си поколение, който потеглил – потеглил, който успял да се впише в нови, по-широки от България общности – успял… Печалното е, че като цяло в малките „княжества“ подобни процеси логично водят до провинциализация и маргинализация, влияещи и на следващите поколения. Неотдавна в преписка с куратора Янка Вукмир от Хърватия стана дума, че 1990-те я интересуват от гледна точка възраждане на национализмите. Годините показаха, че и у нас, в друга част от Балканите, непреживяла война като в Хърватия, национализмът се съживи не по-малко. Превръщането ни в „православно-туристическа монархия“, както съм писал през 2002 г., само го потвърждава. За жалост, това състояние се оказа подкрепено и отвън, и отвътре.

М.В.: Последните ти думи ме карат да ти отправя една провокация. Можеш ли да характеризираш с по едно изречение 80-те, 90-те, новото хилядолетие и днешния ден? През какво минахме и към какво вървим?

К.П.: Изглежда най-разумно да отговарям през себе си и то за тясната ни сфера.  1980-те – перестройката – възторг и ползотворна за бъдещето уплаха от спазмите насреща ѝ. Освен това се ожених, пристигна Яра (Яра Бубнова – бел.ред.) и впоследствие множество художнически действия бяха тласнати не по нашенски. 1990-те – хаос и в хаоса островчета смисъл сред отварящи се празноти. Най-важното сред тях – Институтът за съвременно изкуство, събрал и продължаващ да събира автори, натрупвали способност за промени в художествения живот. 2000-те – реакция, следваща всяка генерална промяна, разнообразена със запълване на празнотите от нов „материал“. Като цяло – преминахме „напред“ по, струва ми се, една обща спирала на движение.

Един хан дори и много добре да живее умира. Аз, ювиги хан, наредих могила въ Виена, но сърби и бошняци…

Мъдрият княз трябва да лежи в Рим. Пратих двама монаси – Кирил и брат му, да видят как е, ама не се върнаха

Отплувах, но корабите ми потънаха в Босфора. Син ми, новият цар, да отнесе праха ми на новата земя зад голямото море, дето един италианец бил намерил

Работата Надгробия I, II, III е показвана в изложбите: Книгата Oh God, No/O Yeah и други книги и зеленчуци, Ателиета на КултурКонтакт, Виена, 1995; 30 Grand Prix, Галерия Шипка 6, София, 1995; Българско блиц-шоу, Български културен център, Москва, 1996

Кирил Прашков. Една история – 25 години по-късно се реализира с подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата”.
#Солидарност_В_Културата

Изображения