РЕЦЕПТИ ЗА ИЗКУСТВО

Онлайн публикация

Мария Василева разговаря с
Нина Ковачева и Валентин Стефанов 

 

 

 

 

 

 

Mария Василева: Живеете в Париж, но прекарвате и доста време в България. Пътувате много по света. Имате ли усещането за наднационално, надгранично живеене? Географските параметри ли определят това усещане или е въпрос на дух? В известен смисъл вие преодолявате пространства духовно и физически още преди да се появят интернетът и нискобюджетните полети. Какви са усещанията ви в тази посока? И най-вече – как се проявяват в работите ви? Можете ли да дадете и конкретни примери

Нина Ковачева: Не съм се замисляла дали имам усещането за наднационално, надгранично живеене. Струва ми се, че това е по-скоро въпрос на вътрешна нагласа. Във всеки случай пътуването, преместването е нормално състояние, едни хора го обичат, други не. За мен е важно разширяването на териториите – духовно и физически. По принцип обичам промените. Промените разместват слоевете и ме карат да виждам нещата под нов ъгъл и с нови очи. С това и обяснявам различните техники и материали, които използвам в индивидуалните си работи. По същия начин действа и процесът по създаването на общите ни проекти с Валентин. Това е процес, който е доста труден, много различен от състоянието, когато работиш сам. Резултатът, особено за видеоинсталациите ни, предназначени за фасади на музеи и други публични сгради, може да се отнесе към чувството за „надграничност“. Тоест, фактът че инсталацията не е ограничена от съответно, затворено пространство, нито от специфичната публика, която срещаме в галериите и музеите, разчупва границите и води до един по-широк прочит. Много от тези инсталации са показвани в различни места по света, което ни даде възможност за духовното и физическо преодоляване на пространства. Случвало се е една и съща инсталация да е показана в Париж, Шанхай, Квебек, Букурещ, София. Всеки път е различно – различната архитектура, хората по улиците, културната среда, реакциите, техническите екипи и начина на инсталиране, срещите с други колеги, дискусиите – всичко това ми се вижда важно за отваряне на духа и духовността, съизмерването със самия себе си, надмогване на страхове, колебания, заблуждения.

Валентин Стефанов: Имахмe шанса, по-скоро вътрешната потребност, да пътуваме и то в повечето случаи за изложби. Наблягам за изложби, представяния или проекти, защото има разлика от пътуването с цел туризъм. Не че не пътуваме и само заради удоволствието от пътуването, но срещата с колеги и работата с тях добавя и друго измерение. Най-вече дава възможността да усетиш разликите в начина на организация, финансиране, мислене и отношение към изкуството. И разлика има от Китай и Tайван до Канада и Америка, както и в различните европейски държави, независимо дали е частно или обществено финансиране. Видяхме как за 2 денонощия в 4 етажен музей в Шанхай може да се изгради перфектна стена, преминаваща от входа до последния ъгъл на последния етаж с десетки технически устройства. За изложбата ни в Музея за съвременно изкуство в Букурещ през 2005 попитахме дали могат да ни осигурят 8 еднакви видео прожектора, а отговорът беше, че до 20 няма проблем, но ако ни трябват ще намерят и повeче. В същото време в Западноевропейски музеи и то престижни, са сe затруднявали за по-елементарни неща. При изложбите, който сме правили в Азия, каквото ни е трябвало или хрумнало в момента, сме го получавали веднага. От друга страна, през 2003 година, наш пърформанс в Нанджин (Китай) беше забранен в последния момент… Опитът, който се получава от работата и контактите по време на тези професионални пътувания най-вече помага да се ситуираш къде си и да отсееш дребните домогвания и ограничено мислене, което за съжаление в някаква степен присъства в България. И това не е въпрос само на пари и финансиране, а повече на отношение, мислене и не на последно място информация, че не винаги е “за първи път”, “уникално” и е неуместно в много случаи да се правят класации и схеми.

Mария Василева: От доста време насам съвременното изкуство съществува в специфични условия на изолация. То малко прилича на „висшата мода“ – дава насоки, показва тенденции, но не става за употреба. Няма какво да се лъжем – кръгът на потреблението му е доста стеснен. Как се чувствате в тази ситуация? От една страна, съвременните художници и куратори трябва да са напредничавият глас на обществото. От друга, изолацията ни кара да се чувстваме като част от някаква (привилегирована?) група. Помагат или пречат тези усещания за собственото ви оцеляване в личен и професионален план?

Нина Ковачева: Този въпрос е сложен и многопластов. Той може да бъде обект на отделна дискусия, едва ли всичките му аспекти е възможно да бъде обхванат в няколко изречения.

Не мисля, че съвременното изкуство е повече или по-малко в изолация от когато и да е било. Нито мисля, че кръгът на потребителите му се стеснява. Той е бил винаги доста тесен поради различни фактори –интелектуални, образователни, финансови.

Относно “показването на тенденции”, съвременното изкуство е вид дисекция на обществото и в този смисъл в тясна връзка със социални, политически, морални и всякакви други категории. Светът е бил винаги в трансформация. От известен период насам обаче има объркване на пластове и стойности, което се наблюдава и в изкуството. Така че струва ми се, по-скоро има въртене в кръг и преповтаряне на неща, които вече са доста експлоатирани. Имаме нови технологии, но още не и нов път. Така че “показването на нови тенденции” е в очакване.

Да, хората занимаващи се със съвременно изкуство са “привилегирована група” в смисъл с особена позиция в обществото. Била съм винаги наясно с това и никога не ме е смущавало. Не знам дали е изолацията и дали идва отвън, може би по-скоро отвътре.  Смелостта да си задаваш въпроси, да мислиш различно, според мен това е двигател. Старая се да не оставам в покой, да продължавам да си задавам въпроси, колкото и болезнено да е понякога.

Валентин Стефанов: Интересен въпрос, който във формулировката си вече съдържа истини и отговори. Съвременното изкуство е съвременно не толкова с формите за изразяване, а с начина на мислене. Често пъти то звучи почти като мръсна дума, но си остава привилегия на не толкова голям кръг от творци и зрители. Неразбирането понякога стига до там, че се смесва съвременно и модерно. Също артист, използващ видеокамера, или бриколиращ елементи, или случайни предмети, не значи непременно, че създава съвременно изкуство. Колекционерите на съвременно изкуство не са много, но слава Богу се увеличават в България. В световен мащаб най-интересните и посещавани музеи (освен такива като Лувър, Бритиш или Прадо) са музеите за съвременно изкуство, а класическите отварят секции за такова. Но и винаги е било така, новото (въпреки че това ново е вече на пенсионна възраст, а у нас на възрастта на Демокрацията) в началото е било трудно възприемано и дори отхвърляно. Интересна роля тук играе снобизмът и подражателството на “Големите”, които пък от своя страна са винаги по-прогресивните. Тази тенденция в крайна сметка е положителна и както каза за  „висшата мода“ всички се интересуват “Звездите“ от коя модна къща са облечени, за да ги критикуват, но и подражават. С Нина имаме работа, наричаща се “Рецепти за изкуство“, която в България беше показана в изложбата ни в САМСИ през 2018, та там една от рецептите беше за създаване на Съвременно изкуство. Разбира се, основното в тези рецепти е иронията. А аз как се чувствам – добре и знам че не си губя времето.

Mария Василева: В последно време към особеното съществуване на изкуството се добави и физическата изолация заради коронавируса. Смятате ли, че това е предупреждение за всички да преосмислим съществуването си? Дали това разтърсване ще ни промени и ще ни накара да преодолеем егото, творческото високомерие и да гледаме с други очи на света и собствения си ангажимент към него

Нина Ковачева: Не се наемам да прогнозирам, какво точно ще се случи после. Във всички случаи оставянето сам със себе си е полезно, още повече във времето, в което живеем, пренаситено от информация, дезинофмация и изобщо всякакво надвикване и шум. Кой как ще го използва и разчете не знам. По всяка вероятност в зависимост от собственото си ниво, поглед и разбирания.

Това, което обаче ми се струва ясно е, че след този почти сюрреалистичен период, който изживяваме, нещата ще са други. Така е било след предните кризи, породени от епидемии, войни, природни бедствия, които този свят е преживял. Разрушаване на стари и създаване на нови връзки както в обществен, така и в личен план. Нещо като разтърсване за да се събудим от съня си за величие и самозабрава. Ще трябва да преразгледаме приоритетите си, както и да преосмислим думи, които сме изпразнили от съдържание заради безразборната им, механична употреба. Вярвам, че опасността от болест на телата ще доведе до трансформация на духa, че е период на рестартиране на амортизираната системата, в която живеем.

Надявам се, че този трус и промените, които ще последват в морален, социален и политически аспект ще даде нови форми на задъхалото се и търсещо себе си от известен период насам изкуство. Нови начини на представяне и нов поглед на възприемане, поява на течения с преосмислен поглед към нас самите и всичко, което ни заобикаля. Цената която ще платим е голяма, но нищо не идва даром.

Валентин Стефанов: Физическата изолация дава огромен шанс за преоценка, ревизиране на стойности, време, освободено от тривиалностите, разбира се, според капацитета на всеки. Във всеки случай Светът ще е различен. Изкуството също. Вярвам, че ще се породят нови идеи, отразяващи нови стойности. Европа конкретно би трябвало да преосмисли ценностите си, породени от левия либерализъм, а това ще доведе и до промени в организацията и финансирането на изкуството. Както по време и след всяка война, едни ще опитат да ловят риба в “мътна вода”, други няма да са ориентирани, но ще има и такива, които ще дръпнат нещата напред.

И както един приятел ми писа „Приятна и полезна карантина“!

Март 2020

 

С подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата“