И ДОБРИТЕ НАМЕРЕНИЯ МОГАТ ДА ИМАТ ЛОШИ ПОСЛЕДСТВИЯ. Разговор с Константин Златев

– Знам, че в САЩ те отвежда страстта ти по скалното катерене и мечтата за легендарните скали в парка Йосемити. Тогава имаше ли идея да се занимаваш с изкуство и как от природата се ориентира към индустриалния дизайн?

– Пристигането в Калифорния през 1997 г. с цел да катеря гранитните скали на Йосемити беше щастлив шанс. Общността на катерачите там беше много разнообразна, хора от всички занаяти и професии формираха това малко общество. Скалното катерене не беше комерсиализиран спорт и повечето хора, които участваха в него, бяха много открити и земни. Това ми помогна лесно да създавам връзки, да намирам приятели и да се интегрирам в американския свят. Първите няколко години прекарах в пътуване из Северна Америка с основната цел да се катеря, като от време на време вършех различни временни работи, за да поддържам този начин на живот.

Йосемити беше най-специално от местата за катерене, имаше богата история на вдъхновяващи хора, които някога са живели, работили или просто са прекарвали време там. Джон Мюър е един от тях – пионер натуралист и екологичен философ, който се застъпва за опазването на дивата природа в САЩ. Ансел Адамс, американски пейзажист-фотограф, известен със своите черно-бели изображения на американския запад. Джон Салате – роден в Швейцария американски скален катерач, ковач и изобретател. Рей Жардин – авиационен инженер, чиито изобретения революционизират скалното катерене. Ивон Шонард – катерач и бизнесмен, основател на компанията Patagonia, човек, когото лично срещнах и чиито действия в света на бизнеса ми направиха дълбоко впечатление и по-късно повлияха на избора ми на дизайнерска кариера.

Някъде през 2003 г. реших да ушия чифт специални панталони за скално катерене. Проектът изискваше повече умения, за които взех книги от библиотеката за конструиране и чертане на кройки. Знаех как се шие от техникума по облекло в България, така че проектът се оказа успешен. Честите комплименти за домашно направените ми панталони ме насърчиха да продължа да шия, което в крайна сметка доведе до решението ми да създам малка компания за планинарско облекло под името Rockhopper. Произведох първата партида панталони за скално катерене в България, след което ги внесох в САЩ, където се продаваха в Сан Франциско чрез залите за катерене Planet Granite и Mission Cliffs. Опитът да се направи устойчив бизнес от Rockhopper не беше лесна задача. Скоро стана ясно, че ако искам да проектирам и произвеждам свои собствени продукти, би било много полезно да имам подходящо образование за това. Така че това ме накара да обмисля възможността да се върна в училище и тъй като бизнес обучението не ме привличаше много, избрах да уча продуктов дизайн. През есента на 2005 г. се записах в специалност Индустриален дизайн в Калифорнийския колеж по изкуства в Сан Франциско.

Върнах се в училище с много енергия, добра мотивация и ентусиазъм. Харесвах предметите, водени от преподаватели, които  даваха повече творческа свобода. Всеки семестър работихме по различни проекти, като компютърен дизайн, мебели, осветление, мода…

В началото на четвъртата година, след като дизайнерът Ивес Бахар напусна поста като декан, настъпи известно объркване сред факултета по индустриален дизайн. Консултирах се с училищния съветник относно възможността да работя по независим дипломен проект, тя ме посъветва, че един от начините е да се прехвърля към индивидуална специалност. Последвах съвета и така продължих с интердисциплинарното обучение, съчетавайки дизайн, традиционни занаяти и изкуство. При индивидуалната специалност имах по-голяма свобода да изграждам програмата си. Успях да избера класове, които ме интересуваха най-много, като текстилен дизайн и печат, мебели от дърво, ковачество и заваряване на метал, керамика. Учих скулптура и стъкло при известния скулптор Клифорд Рейни, тогавашен декан на специалност стъкло. През последния си семестър в училище взех клас, наречен Интерфейс с професор Барни Хейнс. Класът преподава нови технологии за художници и как да използват микропроцесори и програмиране в работата си. Този клас привлече пълния ми интерес и внимание и постави основата за моите роботизирани арт инсталации. Всъщност инсталацията „Уличният музикант“ беше резултатът от този клас и първата от всички мои механо-роботизирани арт инсталации. Норт Питней, един от инструкторите в класа, казваше за моя проект, че ще изглежда красиво в ъгъла, но никога няма да работи. След успешната финална презентация Норт дойде при мен и каза, „Някой горе на небето наистина искаше да осъществиш този проект.“

– В биографията си пишеш, че си работил по проекти за света на компютърните технологии и механичен дизайн за космически спътници. Разкажи нещо повече за това, защото ми се струва, че има директна връзка с произведенията, които създаваш.

– Опитът в дизайна и използването на индустриални машини и процеси в моята работа определено влияят на завършения визуален облик на творбите. Обичам и се наслаждавам на процеса на създаване – преминаването от идея към крайно обосноваване на концепцията. Някои от моите арт инсталации могат да бъдат значително комплексни и завършването им налага няколко етапа, през които трябва да се преодолеят множество очаквани или неочаквани трудности. Обикновено това е едно дълго пътуване на постоянно изучаване и експериментиране с различни материали и процеси.

За мен е съществено да имам добра първоначална идея, която да е достатъчно силна, за да ме вдъхнови да започна да работя и да ме държи мотивиран през дългите месеци или дори години, необходими за завършване на даден проект.

Повечето идеи  идват, когато съм в движение, по време на работа или когато пътувам, или просто се разхождам някъде. Често един проект ме води към друг. Понякога, когато проучвам дадена тема, научавам интересна история и факти, които могат да повлияят на концептуално ниво или на крайния облик на дадена творба.

– Коя беше първата работа от серията, посветена на насилието и войните? Имаше ли конкретен повод за създаването й?

– Търсейки музика за „Уличният музикант“, 2010, първата ми роботизирана флейта, използваща промишлени пневматични компоненти, чух едно произведение, наречено „Чифте кавали“, 2011. Това беше мелодия, изпълнявана от двама кавалджии, свирещи заедно в синхрон. Слушайки музиката на двата кавала, ми дойде идеята да направя роботизирана двойна флейта и се зачудих дали ще е възможно да го направя с двойните цеви на пушка. Любопитството да опитам идеята и да разбера дали ще е възможно, бе това, което ме накара да започна проекта. Също така мисълта да деактивирам едно оръжие и да го превърна в музикален инструмент резонира с разочарованието ми от насилието, свързано с огнестрелно оръжие в САЩ, където масовите стрелби, отнемащи живота на невинни хора, ставаха все по-нелепи и често срещани.

Малко след дебюта на „Чифте кавали“ в Сан Франциско, творбата бе поканена на две изложби в един и същ период. Вместо да откажа едно предложение, реших да направя втора флейта от пушка. Така през 2012 г. „Чифте кавали“ участва в изложба в Музея за съвременно изкуство Marin, а новата творба „Последното Оръжие“, 2012, бе изложена в галерията на Университета в Южна Дакота. „Последното Оръжие“ е по-преносима и е пътувала често. През 2013 г. бе удостоена с първа награда за скулптура и инсталация на 7-то издание на Arte Laguna във Венеция, Италия.

Тези първи две творби и положителната реакция към тях ме накараха да създавам изкуство от оръжия и през следващите години този вид работа се превърна в моя отговор на непрекъснато ескалиращите новини за насилие от заобикалящия ни свят.

Първоначално купувах оръжията за произведенията си от оръжейни магазини. През 2018 г. бях поканен да участвам в изложбата Art of Peace, за която получих деактивирани части от оръжия от The Robby Poblete Foundation, организация с нестопанска цел, чиято мисия е да извади от обращение нежелани огнестрелни оръжия. Частите бяха предоставени чрез събитие за обратно изкупуване на оръжия, организирано от полицейското управление на Сан Франциско. Ahimsa („Не наранявай“), 2018, кинетична скулптура, функционираща като диапозитивен прожектор, направен от револвер, бе създадена от тези части. По късно и частни лица пожелаха да ми дарят оръжия, за да бъдат трансформирани в изкуството. „Лугерът на Пинокио“, кинетична скулптура, измерваща истинността на факти от интернет, е създадена от пистолет, дарен от сина на американски военен ветеран, участвал във Втората световна война.

С течение на времето започнах лесно да разпознавам частите на оръжията, дори когато са демонтирани и отстранени от оригиналните устройства. Понякога имам чувството, че непрекъснато се натъквам на тях и получавам това странно усещане, че идват в живота ми с помощта на някаква фантастична сила:( Но все пак това е нещо, което може логично да се обясни с това колко широко разпространени и нормализирани са оръжията.

– Как се ради идеята да свържеш красивото венецианско стъкло с оръжията? И какви работи се родиха от това съчетание?

– Още през 2008 г. скулпторът Лорънс Лабианка, бивш мой учител, ме запали да работя със стъкло, като ме заведе на сесия по леене в пясък в стъкларските ателиета на колежа. Със сигурност мога да кажа, че в тази една вечер се влюбих в работния процес и в стъклото като материал. Има нещо в атмосферата на ателието по стъкло – горещината на бумтящите пещи, яркостта в цветовете на разтопеното стъкло, сръчните и трудолюбиви майстори, простото обзавеждане и инструменти, използвани за този занаят, който не се е променили от столетия. Всичко това заедно ме кара да изпитвам истинско, дълбоко щастие, когато имам шанса да бъда в професионално стъкларско студио. Това първоначално привличане и любопитство ме накараха да взема още няколко класа за работа със стъкло по време на следването ми по дизайн.

Когато дойдох във Венеция през 2013 г., едно от задължителните неща за мен беше да посетя остров Мурано, място, където се работи със стъкло от векове. В музея на стъклото в Мурано разгледах обширна колекция от стъклени мъниста и в този момент започнах да научавам за старата индустрия на стъклените търговски мъниста и нейното историческо значение. През 2014 г. кандидатствах по отворена покана за едномесечна арт резиденция в училището по стъкло Abate Zanetti в Мурано. Първоначалната идея, която ми спечели възможност да работя там, беше семпла и добродушна. Моето предложение бе да създам скулптура във формата на два оръжейни снаряда, чиито смъртоносни експлозивни тела да бъдат заменени от подобните като форма, красиви и цветни мъниста от муранско стъкло.

Работата в Мурано се оказа много различна от очакванията ми. Abate Zanetti беше натоварена фабрика и по това време се чувстваше натиск за производство на различни стъклени продукти в срок за наближаващите празници. Освен това в цеха за горещо стъкло имаше строга работна етика и йерархия. Всеки от невероятните майстори имаше минимум 15 години опит, а за да стане един от тях, човек трябва да посвети поне 10 години, за да научи бавно тайните на занаята и да се изкачи стъпка по стъпка нагоре по стълбата на майсторството. Мурано не беше като в Америка, където с първото си стъпване в едно стъкларско ателие ще ти позволят да гребнеш разтопено стъкло директно от пещта. И така, скоро след началото на моята резиденция, разбрах, че няма да мога да участвам физически в направата на стъкло за предложената от мен творба. Но скоро след първоначалното ми разочарование от правилата разбрах стойността на наложените ограничения.

Преди Мурано винаги съм гледал на стъклото като на труден и непредвидим материал. В стъкларските ателиета в САЩ беше нормално да се видят непредвидени инциденти, при които стъклени предмети се отчупват от стъкларската лула и паднат на пода при един или друг етап от производството. За мен беше изненадващо, че не станах свидетел на нито един подобен инцидент през целия месец прекаран в Abate Zanetti.

Често чувам хора да говорят, че традицията и занаятите са изгубени днес и много призовават за защитата и възраждането им, но не срещам много хора, които са готови да инвестират 10 години в бавно овладяване на занаят, за да придобият опита и квалификацията, необходими да го практикуват свободно.

Докато обмислях всичко това, разочарованието ми от правилата на Мурано бързо се изпари и продължих да помагам дълги часове в горещия цех, да отварям и затварям дървените калъпи за майсторите стъклари. По време на почивките ги разпитвах и проучвах методите, по които моята работа може да бъде изпълнена. Когато майсторите на стъклото ми казаха, че вече е невъзможно да се намери специализиран калъп за традиционните розетни мъниста на моето предложение, обсъдихме проблема и те ми помогнаха да измисля алтернативен начин да се направят големи търговски мъниста чрез сливане на слоеве от цветни стъклени пръчки. Междувременно аз положих усилия и направихкомпютърни 3D модели и реалистични изобразявания на творбите, което ми помогна за по-ясна комуникация относно детайлите и желаните цветове на дизайна. Цветните стъклени мурини за моето произведение „Morammo I“ бяха изкусно изработени от майстор Джовани Никола от Мурано. По време на резиденцията успях да задълбоча изследването си и да науча повече от историята на търговските мъниста, което ми помогна да продължа да работя по тази тема и да създам нови творби в тази серия. През 2015-2016 г. продължих да работя с муранско стъкло, създавайки скулптурите Morammo II, Octagraphs, както и стъклени вериги от амуниции – Trade Beads I, Millefiori и Self Sabotage, които успях да осъществя сам чрез съоръженията на Public Glass, професионално студио за стъкло в Сан Франциско, Калифорния.

– Защо днес ти е толкова важно да се връщаш назад в историята и да проследяваш развитието на различни насилствени практики през вековете? Имам предвид използването на скъпоценните навремето цветни стъкла като разменна монета при търговията с роби и скъпи стоки. Какво искаш да кажеш със съчетаването на мъниста и обекти от съвременния военен арсенал?

– Винаги съм обичал историята и харесвам да чета разказите, съпровождащи артефактите в музеите. Може би затова бях привлечен към старата история на муранското стъкло. Работата със стъкло в Мурано е била развивана в продължение на векове, вероятно изградена върху знания, предадени от римляните или дори от по-древни времена. Всяко известно семейство занаятчии е пазило свои тайни рецепти и техники за производство на стъкло. Сложността на цветовете и шарките в муранското стъкло е уникална. Удивителните майстори там са  обичали истински професията си, гордеели са се, че  издържат семействата си, като произвеждат най-красивите стъклени изделия. Майсторите, създали стъклените мъниста Rosetta и Millefiori, не са предполагали, че техните красиви творения ще бъдат използвани от търговците за закупуване на роби и ще подпомогнат за експлоатацията на по-слабо развитите нации.

Подобно на майсторите на муранско стъкло от миналото, днес познавам превъзходни инженери, които работят за оръжейната индустрия и проектират съвременни оръжия. Те нямат лоши намерения с работата, която вършат, и наистина вярват, че полагат най-добрите си умения за защитата на своите семейства и държави. За съжаление, веднъж създадени в излишък, оръжията могат да се използват за далеч по различни цели. Често в съвремието трансферите на оръжия могат да оказват мощно влияние или натиск върху политическите и икономически догми на развиващите се държави.

В това виждам връзката между историческите търговски мъниста от муранско стъкло и съвременната глобална оръжейна индустрия, която носи силни неоколониални характеристики. Така както със старите стъклени мъниста, търговията с оръжия днес може да има последствия, които са далеч от моралните намерения на техните създатели.

– Какво е мястото на музиката в твоите инсталации и как избра точно тези музикални творби?

– Често съм се възхищавал от способността на музиката да достига дълбоко и да предизвиква силни душевни емоции у хората. Това не е така лесно за визуалното изкуство. Често в работата си се вдъхновявам от музика или от филми. Смятам, че медиите, които съчетават визуални и акустични елементи, могат да въздействат много по-силно.

При инсталациите The Last Gun и „Чифте кавали“, концепцията се базира на  променената функция на оръжията, по-точно на трансформирането на пушките в музикални флейти. И затова при тези творби музиката има толкова голямо значение, колкото механиката и визуалната естетика. Въпреки това, като се има предвид естеството на използваните индустриални материали, целта не бе да създам перфектни музикални инструменти, способни да свирят като виртуози. Тези инсталации са собствен вид „инструменти“. Те свирят разпознаваеми мелодии, но присъщият механичен звук на тяхната машино-подобна природа остава преобладаващ. Освен това и двете флейтови инсталации използват музика като начин за предаване на информация и изобразяват набор от данни, свързани с глобални въоръжени конфликти за даден период. Конкретните музикални селекции са умишлени, избрани въз основа на използваните данни, както и съгласувани с музикалните възможности на самите флейти. И двете инсталации са интерпретации на една и съща концепция. Основните разлики са в самите флейти.

Работата The Last Gun е вдъхновена от американската индианска флейта, но е създадена да свири в една пълна октава C4 хроматична гама. Едната цев свири основните ноти, а другата повишените ноти. Музикалното вдъхновение за нея идва от саундтрака на филма „Последният мохикан“, действието на който се развива по време на исторически решаващата Седемгодишна война, глобален конфликт, включващ всички големи европейски и северноамерикански сили от онова време. Крайните резултати от тази война оформят света през следващите векове. The Last Gun представя възхода и спада на глобални въоръжени конфликти в периода 1989-2022 г. Отговорът на флейтата се основава на ценностна преценка, при която нарастването на глобалните конфликти задейства флейтата да изсвири мрачна мелодия от саундтрака на филма. И за всяка стойност, показваща спад в конфликтите, флейтата свири весела мелодия наречена The Kiss (The Gael).

„Чифте кавали“ е създадена по модел на дървения кавал, овчарски инструмент, широко разпространен на Балканите. Творбата се състои от две флейти, които могат да свирят заедно или независимо една от друга. Едната цев свири в C4, а другата в C5 октава. По време на изложбата в галерия Структура „Чифте кавали“ изобразяваше броя на мироопазващи мисии на ООН в периода 1988-2021, изпълнявайки мелодията „Дилмано, дилберо“ за всяка година, в която мирните мисии намаляват и мелодията „Зайди, зайди, ясно слънце“ за годините, когато мирните мисии се увеличават. И двете мелодии са традиционни балкански песни.

– Къде е мястото на художника в съвременното общество? Как виждаш своята роля в него?

– Художниците могат да отразяват заобикалящия ги свят, както широкия социален и културен пейзаж, така и интимния човешки живот. Мисля че в днешно време изкуството е по-освободено и все по малко ограничавано от определени стилове или движения. По-трудно е да се категоризира въз основа на среда или техника, защото все повече е израз на това, което става днес, в момента. Намирам това за хубаво нещо. Докато бъдещите историци биха могли да определят тази епоха като „активизъм“ или нещо друго, в настоящия момент тя се усеща като изключително индивидуална, отворена форма на изразяване. Това не е сплотена маса или тенденция, а по-скоро истинска свобода на изразяване – необвързана от етикети, пазарен натиск или всякакъв вид артистични ограничения. Поне това е съвременното изкуство, на което аз обичам да обръщам внимание.

С моите творби избирам да подчертая някои проблеми, които виждам в съвременното общество, надявайки се, че чрез работата си мога да достигна до другите и да вдъхновя промяна, не в самия свят на изкуството, но в по-широкия контекст на нашето общество, особено от гледна точка на ценностите, житейския избор, професионалната кариера. Не целя да убедя всички в моите гледни точки, а по-скоро да насърча критичното мислене и обмислен и ангажиран подход към тези теми. Това са личните ми надежди и стремежи за моето изкуство, но в крайна сметка ролята ми в изкуството не е нещо, върху което имам контрол. Това се определя от сили извън влиянието на един човек, било то и художник 🙂

Работата Gateway е визуално вдъхновена от японските порти Torii, които маркират входа към свещено пространство в светилище. Обикновено не правя изкуство подбудено от лични проблеми, но в процесана създаване Gateway се трансформира в творба, която има наистина дълбоко, персонално значение за мен.

По време на пандемията CОVID-19 прекарах девет месеца в България, живеейки в изолация със семейството си и застарелия ми баща. В България се чувствахме в безопасност и добре дошли у дома и когато нямахме много работа по време на блокадата ми хрумна идеята да построя мегалитна каменна порта в чест на завръщането ми след дълги години прекарани в чужбина.

По време на пандемията единствената налична помощ за мен бяха близки членове на семейството, като съпругата ми, сестра ми или възрастният ми баща. Работех главно сам, изработвайки свои собствени инструменти и оборудване според нуждите. Разчитах на прости и практични методи за транспортиране и оформяне на тежките камъни за творбата. С напредването на работата скулптурата се превърна в нов пламък на връзка между мен и баща ми Кръстьо, с когото не бях споделял много от дълги години. За жалост, печално и неочаквано той почина броени дни преди завършването на проекта. За мен каменната порта символизира не само щастието от завръщането у дома, но и мъката от тъжното преминаване на моя любим баща в отвъдното.

Въпросите зададе Мария Василева