ОЧИ В ОЧИ

Онлайн публикация 

Мария Василева разговаря с
Луиза Марган

 

 

 

 

 

 

М.В.: Част от българската публика ви помни от самостоятелната изложба в галерия Васка Емануилова в София през 2009 г. и от участието в изложбата за Наградата на Гауденц Б. Руф през 2010 г. Разкажете, обаче, накратко своята житейска история за тези, които не знаят нищо за вас.

Л.М.: Идвам от смесено семейство – баща ми е от Риека, Хърватска, а майка ми – от София. Израснах на брега на Адриатика, но половината от летните ваканции прекарвах в Симеоново, в полите на Витоша. По това време Симеоново все още беше истинско село и това за мен беше много екзотично, в сравнение с градския живот в Риека. Изградих се като личност в Риека – исторически важно пристанище, отворено и демократично, което ме научи как да мисля „извън рамката”. В Симеоново научих какво означава да се грижиш за земята и животните, стойността на полската работа и постоянството, необходимо за оцеляването, както и силата на взаимоотношенията в едно голямо и сложно семейство.
От съвсем малка бях въвлечена в различни творчески дейности и игрите ми често включваха моливи и лист хартия… четене, писне и създаване на неща – това бяха любимите ми занимания.
След гимназията се записах в Художествената академия в Любляна, където учих живопис. По-късно завърших пърформанс и скулптура във Виена, където и сега живея.

М.В.: В каква степен работите, които правите, са повлияни от това раздвоено, даже разтроено живеене? Как Изтокът и Западът като политически, социални и икономически понятия се отразяват върху творческото ви мислене?

Л.М.: Моите творби се докосват до различни аспекти на социално-икономическата и политическата сфера на местата, в които живея и работя. Това включва множество социално-политически „етапи“, в които се развиват моите творби. Въпреки дългата история на миграцията и разселването между изток и запад, юг и север, тези „етапи“ всъщност не са толкова свързани и все още можем да говорим за големи културни различия. Мисля, че моята работа се храни и се материализира в рамките на тези би-полярности и пропастите между тях …

За мен е важно, когато работя, да намеря материален език, който говори отвъд „локалното“ по даден проблем; да използвам естетическия език, който да препредава темите, които ме интересуват. Дали моля момичетата на улицата на Сеул, Корея да носят партньорите си на гърба си за снимка или повдигам граждани на Риека до 25 м височина, за да гледат статуята от Паметника на свободата в лицето, или улавям рефлектиращите образи на работниците върху лъскавия черен мрамор в луксозен моден магазин във Виена, където работя като нелегален работник… моите произведения обикновено възникват чрез промяната на перспективите, обръщането на невидимото и чрез справяне с властовите структури.

М.В.: Често историята присъства директно или индиректно в проектите ви. Вие сте млад човек, затова е интересно откъде идва това движение на ръба между миналото и настоящето и как го интерпретирате в произведенията си?

Л.М.: Израснах по време на разпадането на Югославия, преживявайки като дете новата национална държава, която се роди (отново) и първия прилив на капитализъм, протичащ по нейните вени. В периода на отчаяно търсене на нова идентичност, национализмът бързо се появи като нова „зона на комфорт“, докато корупцията и икономическият срив доведоха до нови масови миграции на младите хора.
Практиките за изтриване на паметта (смяната на имената на улици и премахването на антифашистки паметници, например) и светкавичната подмяна на историческите факти в полза на новата национална идентичност подхранваха социалната амнезия и омаловажаваха смисъла на социалната сфера. Тези процеси се виждат най-ясно в публичното пространство, където приватизацията и комерсиализацията влияят пряко и върху личните ни свободи.
За мен като художник и гражданин е почти невъзможно да растеш сред такива процеси и да не се влияеш от тях. Те просто се превърнаха в същността на това, с което се занимаваме в ежедневието си, без значение какво правим професионално, и в моя случай много от произведенията ми са отговор на тях.
Работата ми често има „антропологичен“ аспект. Изследвам историята на местата, за да разкрия какво се пренебрегва или потиска, „невидимите“ истории със специфична материалност или проявление.
Става въпрос за разкриването на скритото, пренебрегваното и забравеното, с цел да си представим различно бъдеще. Дали когато ровя в архиви, улавям отражения с моя фотоапарат или събирам намерени материали “на терен”, обръщането на перспективата и гледната точка на това как виждаме нещата се превръща в мощен инструмент на моите художествени търсения.

М.В.: Разкажете ни за два проекта, които са много важни във вашата кариера дотук.

Л.М.: Първата работа, която бих споменала, беше направена по покана на Музея за съвременно изкуство в Риека през 2014 г. Това беше проект за публичното пространство с куратори Ксения Орели и Славен Толи с название “Eye to Eye With Freedom”. За тази работа поканих гражданите да дойдат и да застанат лице в лице с партизанката от “Паметника на свободата”, който включва група от трима партизани, поставени на много висок стълб (построен е през 1955 г., за да се отбележат 10 години освобождение от италианския фашизъм). Акцията беше предизвикателна, но и привлекателна за мнозина, тъй като означаваше повдигане на хора с кран с височина 25 метра до бронзовия паметник. Намирам за изключително важно да се отдаде почит на жените, участвали в партизанската антифашистка борба (често представяни само като „алегории“, както и в случая), тъй като те са се сражавали и организирали съпротивата наравно с мъжете. Този проект беше важен за мен, тъй като позволи на всеки гражданин да застане очи в очи със не само със скулптурата, но и с историческото представяне на свободата, което предизвиква размисли за нашата собствена представа каква е свободата днес и в каква реалност избираме да живеем …

Другата работа, която бих споменала, е работата „Сплит диоптър“ (2016 г.), която направих за изложба в Сплит в галерия Skola, ръководена по това време от невероятната визуална художничка Нели Ружич. В този проект се позовах на изоставеното наследство на социалистическия модернизъм, от една страна, и на изграждането на нова национална идентичност на Хърватия, от друга (във видеото „Паметник, отразяващ града“). Скулптурата „Сплит диоптър“ е направена от намерени материали, които открих при една от многото си изследователски разходки из известния, но по това време разпадащ се архитектурен комплекс „Котекс“, първи от този вид в бивша Югославия, изграден от известния архитект Янко Рожич. Събраните материали бяха счупени парчета от тюркоазена пластмаса, които някога са били част от естетически значимите и уникални леки куполи на покрива на сградата. Реконструирах два от тези купола в оригиналния им размер, като ги направих да изглеждат като големи слънчеви очила в галерийното пространство. Както в работата „Очи в очи със свободата“, така и тук „обръщането на перспективите“ играе важна роля, обектът, който е бил на покрива, придобива нова форма на земята, където хората могат да го гледат. Творбата е критика на пренебрегването на важното културно наследство и ролята ни за запазването му; призив да го преоценяваме през собствените си очи.

 

М.В.: Миналата есен участвахте във Виена Контемпорари и проектът, който представихте там не изневери на разбирането ви за изкуството, независимо, че беше представен в рамките на панаир на изкуството. Можете ли да споделите с читателите каква беше основната му идея и как я представихте визуално?

Л.М.: Работата, която показах във Виена с название “Абстрактна мускулатура” (представена от галерия Структура), обедини две червени нишки от предишните ми творби: първо, изчезването на нуждата от индустриална работна ръка в Източна Европа и миграциите, които са следствие от това, осигурявайки, наред с други неща, квалифициран ръчен труд на Запада и второ, изследването на образите на работници в архитектурния и социален проект „Червената Виена“ (което естетически не е далеч от социалистическо-реалистичното представяне в Източна Европа).

Проблемите с индустриалната работа, ръчния труд и миграцията намериха своята скулптурна форма в система от самостоятелно стоящи предмети, наподобяващи стена, изработени от екструдиран полистирен и бетон. Вместо с релефи, бяха “украсени” с пластмасови кофи, работнически ръкавици и театрални части от тела, вдъхновени от релефите в “Червената Виена”, давайки „глас“ на „невидимия“ труд …

М.В.: Мислите ли, че съвременното изкуство има силата да промени света или поне да допринесе с нещо към тази идея?

Л.М.: Чрез собствените си проекти в областта на изкуството изпитах от първа ръка силата на изкуството да докосва и раздвижва хората. Изкуството отваря нови перспективи и посочва, че „царят е гол“. Вярвам, че това е по-възможно, когато изкуството излиза от институционалните рамки и се разгръща в публичното пространство или търси обмен с различни общности.

Изкуството има потенциал да обедини хората, да предизвика хората, а те от своя страна да предизвикат промените!

Октомври 2019