НАЧИНИ ЗА ПРАВЕНЕ НА СВЯТ

Онлайн публикация 

Мария Василева разговаря с
Красимир Терзиев 

 

 

 

 

 

 

 

Мария Василева: Една твоя работа от 2019 се нарича „Монумент на изтеклото време“. В нея става дума за бързия ход на технологиите, но и за огромните промени в изкуството. От гледна точка на днешната драматична ситуация на световна пандемия можем ли да кажем, че времето на човечеството изтече? Изпуснахме ли шансовете си да изградим нормалност?

Красимир Терзиев: Това всъщност e серия от работи, обединени от общо название, в които гравирам директно на екрана на различни неработещи джаджи първо себе си като потребител на мъртвия си лаптоп, след това на таблета си и последно – моето семейство, с което гледаме телевизия на мъртъв телевизор. Направих това, следвайки текущата мода в света на православието надгробията от черен гранит да се декорират с фотореалистични портрети на починалите. Жестът беше продиктуван от осъзнаването на степента, до която личните електронни джаджи са част от биографичното ни време, част от ритъма на живота, от паметта. Когато първият ми лаптоп умря, с него като че ли си отиде част от мен, от специфичната рутина на всекидневието, с която съм организирал години от живота си. След като милиони ефимерни образи са трептели през функционалния живот на всяко устройство, единственият образ, трайно отпечатан на екрана, остава образът на потребителя. Когато започна извънредното положение и т.н. социална изолация, и аз се изненадах на реализма, който работата придоби. Всичко, което остана от инерцията на културата, беше взирането в екраните. От там идва единственото потвърждение, че сме живи и не сме сами във вселената☺.

Не зная дали времето на човечеството е изтекло. За момента е ясно единствено, че изтече времето на глобалния неолиберален режим, на безмозъчната акселерация и нечовешката ефективност и експлоатация. Така че пандемията, като прът в колелото на хамстера, се оказва шанс за поемане в друга посока. Парчето на ArcticMonkeys Stop The World I Wanna Get Off With You от 2013 беше красива метафора само допреди месец. Сега е реалност без особена поетика. Каква ще бъде посоката обаче все още не е ясно. Ако човешкият живот най-сетне започне да се оценява като само едно разклонение от живота на планетата и придобие стойност над икономическите калкулации, може и да стигнем до някакъв еквилибриум, в който е поносимо да се живее. Ако обаче завоят е в посока постигане на железен контрол от съюза между формите на управление и експлоатация, времето ни наистина е изтекло.

М.В.: В друга работа – „Между Flashback и Déjà-vu“, 2018, наблюдаваш околността с 4 статични камери и една върху дрон. Събирането на образите създава чувство на дезиорентация, на тревожност за нещо лошо, което предстои да се случи. Днес то се случи. Но ми е интересно какво преди две години те накара да направиш тази работа. Какво си мислеше тогава за света, в който живеем, за да създадеш тази метафора на предстоящия колапс?

Кр.Т.: Това е пак част от серия видео работи (2016-2018) с общо заглавие. Нямах намерение да всявам тревожност в този случай. Става дума за нагледна демонстрация на актуалната смяна на перспективата във визуалните режими – единият: статичната камера от нивото на очите, водещ началото си от зората на киното в края на 19 в., и другият: на камерата на дрона – безтегловен, призрачен, недостижим за „невъоръженото“ око, заемащ все по-стратегически позиции в полето на визуалното. В тази демонстрация елиминирах човешкото присъствие, за да се фокусирам върху материалните условия, конструиращи възприятието. Ефектът на света без хора е вторичен, но, разбира се, сам по себе си проблематизира машинната визия, която в съвременни условия вече не се нуждае от посредничеството на човека. В автоматизираната компютърна визия (банален пример – камерите за наблюдение по кръстовища и магистрали) образи се произвеждат от едни машини, за да се гледат и интерпретират от други машини. Тези промени се случват неусетно от години в най-различни области, но на мен ми се стори, че подобен простичък експеримент в „домашни“ условия помага, за да осъзнаем ефектите им, далеч надхвърлящи техническото им приложение. Имам и един филм от 2017, правен с Даниел Кьотер, в който много по-ясно е демонстриран градският пейзаж без човешко присъствие – „Дух, слизащ по стълбите“. Там предприемаме слизане по двете стълбища на 31-етажен блок в Берлин, осъществено с камера, монтирана на всяка отваряща се и затваряща се врата на всеки етаж. Отново нито една човешка фигура в протежение на 27-те минути на филма, което при монотонността на повторението на движението в кино-време се декомпресира в епохално траене.

Колкото и чудно да изглежда от днешна гледна точка не съм просто самоцелно вманиачен в проекциите на свят без хора. При тревогата, създадена от климатичните промени, пренаселването и колосалните размери на замърсяването, моментът на предстояща катастрофа започна да влиза в съзнанието на доста блестящи умове. Един ярък пример, повлиял ми доста в това отношение е книгата на Алън Уайзман „Светът без нас“. През 2007 той дава научни хипотези как биха изглеждали големите мегаполиси, ако техните жители изведнъж ги напуснат (когато четох книгата преди години се чудех единствено как пък така изведнъж това може да се случи, сега не се чудя). Пейзажите от процъфтяващи дървесни и животински видове и тактилността на имплозията на бетона и метала на построения свят са завладяващи. Такава възможност просто съществува пред нас и не е чудно, че е обект на въображението. Жул Верн си представя пътуване до Луната сто години преди то да се осъществи реално. Дори смята за важно да уточни в заглавието, че пътуването трае 97 часа и 20 минути. 

Наскоро четох анализ на реакциите на пандемията в Европа, Америка и останалата част на света в самото начало, когато всичко все още се случваше само в Китай. Изводът беше, че всички мерки са дошли прекалено късно с презумпцията да не се създава паника. Авторът настояваше, че точно предварителната паника би довела до ефективни мерки навреме.

Аз, надявам се, не предизвиквам паника с работите си, но се опитвам да си представя различни алтернативи на безотговорния, прахоснически, хазартен свят, който ни хранеше със синтетични фантасмагории само допреди месец. Страхът е най-лошият съветник и пагубен инструмент за политики, но трябва да сме готови да се изправим пред страховете си, защото обществото, в което живеем, е безмилостно, но такава е и природата.

М.В.: Почти всичките ти работи днес изглеждат пророчески. Беше озаглавил самостоятелната си изложба в Националната галерия в София през 2015 „Между миналото което е на път да се случи и бъдещето което вече е било“. В цяла поредица от произведения представяш хората със скафандри, населяващи други планети, а Земята остава само малко парче отражение в техните шлемове. От друга страна, имаш доста работи, директно свързани със случки и събития на Земята, които намираш за неприемливи или най-малкото странни. Смяташ ли, че художникът има важна роля в обществото, че носи отговорност?

Кр.Т.: Всички работи, които цитираш, са упражнения по съставяне на различни карти на света, ползвайки личния си опит. Заглавието по-горе е израз на усещането ми за определен момент, в който в България се строяха средновековни крепости от пластмаса, докато бъдещето се изчерпваше до преживяне на соц-клишета. В същия този момент наистина виждах хората стегнати в скафандрите на собствения си комфорт. Държа на това първо лице единствено число, затова гравирах собственото си лице на лаптопа и на телевизора е гравирано моето семейство. Иначе рискувам да стигна до необосновани обобщения и спекулации. Ролята си на художник приемам в това да се уча да виждам света, вземайки предвид всички онези неща, които художници са видели много хилядолетия преди мен, но без страх да видя и промените, които касаят моя момент, и без страх да предложа този опит за споделяне с публика. Тези начини на гледане (по Джон Бърджър) не са просто свързани с очния нерв. Те са начини за правене на свят. Разбира се, в определен обществен контекст на всичко това може да се погледне и като на само още един сетивен импулс в икономиката на афекта.

М.В.: Ти си от малкото художници, които познавам, които така директно са обсебени от бъдещето. Повечето се интересуват от настоящето. В изложбата ти в галерия Versus Art Project в Истанбул през 2019 г. показваш инсталацията от светещ неон с надпис Future Unforgettable (Бъдеще незабравимо). Как да тълкуваме това послание? Означава ли, че бъдещето ще е толкова сиво, че няма да има с какво да го запомним или по-скоро ще е незабравимо прекрасно?

Кр.Т.: През 1990-те и началото на последвалото ги десетилетие се интересувах живо от настоящето, когато то беше турбулентно, безформено и можеше да поеме по различни посоки. И „Библиотечна параноя“, и „По Българската следа“, и „Битките на Троя“, и много много други примери бяха вперени в текущия момент, в който българската култура се настройваше по определен, често неадекватен начин към глобализиращия се свят. След това настоящето придоби все по-болезнено твърди очертания. Приятелите ми социолози наричат режимите на изток от Берлинската стена „стабилокрация“. А мен започнаха да ме вълнуват все повече представите за бъдещето, именно защото алтернативите започнаха да се топят далеч преди леда на Арктика. Нещо като поглед към настоящето от хипотетична точка в бъдещето. В астрономията така определят дистанцията до дадена звезда, ползвайки паралакса при движение на точката на наблюдение.

Малко след изложбата във Versus Art Project показах и неонова инсталация в двата стъклени куба на Културния център на Софийския университет, разположени от двете страни на коридора на Ректората. В единия светеше текстът „бъдещето което вече е било“. В другия „миналото което е на път да се случи“. В средата публиката циркулираше в една от двете посоки на двата текста, вписана естествено в логиката на работата. Както и при други творби с текст, подходът е към кратки изявления, които се взривяват отвътре, имат елиптичен характер, допускат хумор и множество четения, както рационални, така и емоционални. Гледам на тях като текстове-образи. Образът, като карта на света без легенда за ползване, има такава природа – див, труден за опитомяване, допускащ нови и нови смисли при всеки следващ прочит. Състояние, непостижимо за компютърния код и за прагматичните житейски калкулации, което намирам за особена ценност в практиката си на художник. В този смисъл бих искал да избегна тълкуването от свое име и да оставя това удоволствие на възприемащия. Художниците винаги са били щедри в това отношение.

Май 2020

 

С подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата“