КАК ДА СЕ НАУЧИШ ДА ЧУВАШ СЕБЕ СИ

Онлайн публикация 

 Наталия Йорданова разговаря с Мария Василева

 

 

М.В.: Мислиш ли за ролята на художника в обществото? Образованието дава ли някакви насоки в това отношение?

Н.Й.: Мислила съм много пъти в различни моменти от живота си, повече или по-малко повлияна от последвали преживявания, за това как често възприемам себе си повече като наблюдател, отколкото като участник. Като човек, който синтезира и изгражда наратив, отколкото като някой, който се мотивира от преживявания. Това може би създава привидна идея за дистанция, но за мен позицията, от която наблюдаваш съзнателно, виждаш и мислиш, създава една особена връзка със света и обществото в този смисъл. Дори и смел опит да се редуцират многобройните възможности за развитие на нечия художествена практика до роля или много роли – роли – роли – роли – роли, вече създава предпоставки за лимитиран брой възможности да се актуализира начина, по който разбираш себе си и другия.
Образователни институции, политици и легитимирани публични фигури имат роли. И тези роли са с особена важност за поддържане на социалния ред, имат перформативен характер, за пред хората.

Художниците обаче се водят от необходимост – да създават или решават пъзели, да запълнят или изпразнят дупка, била тя материална или емоционална. Да следват интуиция, въображение или мисъл, често едновременно в различна пропорция, за да изградят света, в който работата им съществува. Това е като да търсиш нещо, без да си сигурен какво е то или какво ще намериш, но по интуиция и от необходимост.
Исторически наследената отговорност на изкуството съществува и в настоящото време. Тази да размества пластове, да се вълнува срещу структури, които го дефинират и отсъждат, срещу естетически норми и съществуващи начини на изразяване. Това, което живеем днес, времето, в което пост модернистичната ирония е толкова 2010-та, е новата структура на чувства.[1] В този климат навигирането в информацията, до която имаме достъп и осмислянето на новата си чувствителност, са част от изграждане на собствения наратив, този на работата и в последствие – начина, по който се отнася към обществото, от което е част.
Образованието, разбрано като институция, дава насока, доколкото то се явява като физически контекст (част от дадена реалност) и поддържаща структура. Ако даденият контекст се ангажира с практики и дейности, които освен информативна функция създават и възможност за проактивност, то тогава нечия индивидуалност може да се почувства предразположена да развива чувствителност и/или необходимост, която този някой вече има. Не мисля, че ангажираност към ролята на някой в обществото и света е нещо, което се учи или налага отвън. Образованието обаче като структура е важно да функционира в насока, в която създава усещане за общност, възможност за критичност и различна форма на обмен и изразяване. Общо взето, това, което не е обект на самообучение и не може да се намери в онлайн наръчници, това, което не е само обмен на дефинирани знания. Начинът, по който подходих към въпроса за роля на индиректно ниво, вероятно е свързан с резистентността към тенденциите на дадено общество или група от хора, дори институция, да ограничава, дефинира или лимитира. Това също е нещо, на което образованието те учи – от какво искаш да се освободиш, за да се превърнеш във версия на себе си, която сам си избрал. Ученето в или извън структури е свързано с идеята за саморазбиране, идентичност и трансформация.

Naive enough to have concerns about one’s own happiness when others have no seals to pet, 2019

М.В.: Как се възприемаш – като част от затворена група или като човек с мисия в много по-широк план?

Н.Й.: Ако съм част от затворена група, то сигурно аз съм единственият ѝ член. В тази група аз мога да бъда различни хора. Не раздвоение на личността, а способност за превключване между различни субективности. Нещо като да виждаш ситуацията от различни гледни точки или през нечии други очи. Но не мисля, че съм част от затворена група. Понякога тази група е децентрализирана и използва нематериални форми на комуникация или средства за свързване, но водещото е споделената чувствителност, ангажираност и отношение към света, в който живеем.

Изкуството не е отделна част от живота и не съществува независимо от него. Отговорността за инклузивност се споделя, както от художници и подкрепящите ги структури, така и от публиката. По начина, по който възприемам процесите, от които сме част, виждам работата си през идеята за представяне на друга перспектива – не само центрирана с човека или неговото възприятие.

М.В.: Как се образоваш като художник – какво ти дава училището и какви други източници ти намираш за важни и необходими?

Нещо, за което се радвам, вродено, не научено, е любопитството си, някакво желание да виждам повече. Защото колкото повече знаеш, толкова повече виждаш, Олдъс Хъксли го беше казал. Моето образование е някаква смесица от източници и ситуации, които трудно могат да се поставят в ред, организират или проследят обратно.

Училището, било то академия или институт, е инфраструктура, която ти предоставя територия, в която можеш да научиш или отучиш даден комплект от знания. Често образованието преминава през процеса на практика и саморефлексия и в този смисъл се създават условия, в които ти сам поемаш отговорност за образованието си. Училището слага огледало пред теб, чрез гласа на преподаватели и колеги, с които можеш да научиш през призмата на това как другите виждат работата ти. Може да е конфронтиращо и тежко, но се предполага, че това е безопасно място, а тези моменти – част от процеса.  Останалото са по-стандартни форми на ресурси – материална база, физическо пространство, групи, в които проучваш, четеш и мислиш заедно.

Прекарах много години, в които ходех на безброй изложби, лекции, семинари, изцяло или частично свързани с това, което ме интересува или към което имам любопитство. Не само произлизащи от големи институции, но и малки платформи, експериментални събития и само инициирани практики. Те могат както да те изненадат и да те карат да мислиш за нещо поне за ден, а понякога да държиш в съзнанието си дълго, така и да те разочароват със способността си да се провалят в намеренията си. Аз обаче не вярвам в негативния опит и виждам тази форма на (само)образоване като социална археология, освен FOMO (Fear of missing out). Пък аз запазвам правото си да оценя за себе си доколко нещо е релевантно за мен или изобщо.
Ако предположим, че всеки прави това, което иска и се пренесем в условията на домашния уют, там, може би противно на очакванията, голяма част от източниците, които намираме за важни, съществуват – интернет и книги и пр. Трудно е да обобщя и да намеря кохерентна връзка между информацията, до която достигам онлайн. Понякога е трудно да различа коя информация е свързана с работен процес и кога е просто консумиране.

А вие какво гледате вечер сами?

 Как се образоваш и какво произвежда знание понякога зависи от теб. Мога да науча нещо докато ходя по улицата или се возя в асансьор с непознати. Английската дума serendipity, непрецизно преведена на български като случайност, не обозначава романтичната идея за инцидентни щастливи открития, форма на знание. Serendipity се отнася към гледащия и неговата способност да разпознае потенциал в нещо инцидентно открито.

В този смисъл не виждам йерархия между тези различни форми на научаване. С различен характер и размер те изграждат идеята ми за образование и потребност от него.

Ревизирано изображение, 2016

М.В.: Имаше ли нещо в пътя ти дотук, което можеш да споделиш като важно за превръщането ти от студент в художник?

Н.Й.: Не съм сигурна, че знам как се случва този преход. Не помня някога да съм мислила за това, което правя, измервайки го през статуса си на студент. Също преминах и през дълъг период, когато изпитваш неудобство да кажеш, че си художник, когато те попитат какво правиш.

Бележка: Зависимостта на това да учиш изкуство и да си художник може да бъде видяна през призмата на ексклузивни пространства, привилегиите, които се движат с тях, и институтите-ферми за произвеждане на знание, част от неолиберална реалност.

Може би това е периодът, в който тече една от формите на образование, в която разбираш, че да си художник е избор на собствената ти неизбежна нужда. Преживяла съм много форми на критика, свързани със структуриране на мисълта, начин на съществуване на работата в контекст или форми на репрезентация. Това е моментът, в който избираш как да използваш тази рефлексия, кога и дали. И какво наистина е важно за теб. Научаваш се да чуваш себе си.

М.В.: Какво те занимава точно в този конкретен момент? Доколко намираш вдъхновение в реалността и нейните всекидневни измерения и доколко в областта на знанието или културата?

Симултанни истини, детайл, 2020

Н.Й.: Днес е 28-ми март 2020. Изминаха приблизително 15 дни (става дума за извънредното положение, наложено във връзка с вируса COVID-19 – бел. ред.)  на осъзнаване на това как уязвимостта на човека и създадените от него комплексни системи и структури е все още неизменна част от това как съществуваме в света. На това, че все още има територии, които не са под пълен контрол и съществуват, независимо дали човекът мисли за разрушителния им потенциал.

Конкретността на момента идва от факта, че преобладаваща част от света говори и мисли едно – вирусът, който ни отдалечи физически и изпрати вкъщи, за неопределен период от време и без ясна представа как ще промени начина, по който сме в света. Който ни накара да мислим за това как живеем, кои са пространствата, които обитаваме и скоростта с която, както ние хората, така и нещата се движат. Кара ни да учим в движение, когато времевият фактор е определящ. За мен вдъхновението е по-скоро тригер, не средство за отдалечаване от реалността, а причина да създавам паралели с нея. То е желанието да искаме да придадем на нещо по-голяма степен на видимост, за да стане част от света и неговата реалност, да е истинно.

Вдъхновението не е капсулирано понятие. Мистериозно, не идва когато го очаквам и няма конкретно място, на което да се срещнем. Може би е някъде в процеса, често описван като проучване. За мен е по-скоро копаене в неизвестна посока и състояние на изострено внимание. Книги, предмети, случки, информация, музика, уикипедия страници, youtube видеа, разговори, филми, изложби или рисунки – някъде там има малки парчета, които се навързват и подравняват с някакво вътрешно усещане, намерение или желание да изразя определена идея или да мисля в някаква посока. Това, което ме интересува и вълнува е състоянието на човека в света, как това понятие е постоянно предефинирано и в каква връзка съществува с останалото – нечовешко.
Мисля че знанието, което произвеждаме и акумулираме са дотолкова част от реалността ни, такава каквато е в естествените си измерения, така и тази, която е въобразена, фикционализирана и материализирана. Реалността и нейните отдушници в лицето на странички източници на информация и стимули са в непрестанна игра, през която пречупваме своята субективност. Виждаме същата тази реалност през призмата на циркулиращи знания и култура, като част от колективната памет и взаимното копаене. Всеки в неговата посока.

М.В.: Нестандартните теми в изкуството дават възможност и за разкрепостяване по отношение на изразните средства. Как при теб върви този процес? Какво се промени като технология и материали?

Н.Й.: Аз виждам практиката си като еволюционен процес, в който една като че ли нова тема има връзки с предишна или се фокусира в един от аспектите и го развива. Може би по-скоро процесът на работа е по-определящ за мен, отколкото конкретната насока от теми, които ме вълнуват. Всяка нова работа е време, в която уча нещо ново за нещо ново, занимавам се с нов продукционен процес или използвам нови материали. Стремежът ми е тези материали и процеси да могат да са генеративни – да казват нещо, както за това което е пред теб, така и за реалността, от която сме част. Работя с ръце, машини, софтуер и споделени знания.

В началото не бяха важни за мен конкретните материали и неща, които заемат пространство, а именно начинът, по който те са в пространството. Лимитираният достъп и видимост, която работата има и временният ѝ характер. Това ме доведе до идеи, свързани с това как контекстът и пространството са материалът, с който работя. Дълго време тази неспособност да се релокализира работата, заради специфичния избор на пространство, неговият достъп и възможностите да се медиира това пространство, бяха основни теми за мен. Физическите ограничения преодолявах с превода на триизмерната работа в двуизмерни изображения и това, че онлайн се отваря възможността за достигане на различни публики. Различно от интернет, в който голяма част от аспектите на човешкото преживяване е преведен в изображения, във физическото пространство на работата, присъствието на наблюдаващия е това, което осмисля работата. Фотографската документация, видео документацията, не бяха просто инструменти, с които да превърна работата в документ, а създават ново измерение на самата работа. Прочетох някъде, че това, което различава документация от това да е автономна работата, е заемането на гледна точка, която зрителят не може да има в реалното пространство.
В този процес започнах да виждам работата си като контекстуална инсталация, ситуация, в които не индивидуалните неща са важни, а установената връзка между тях. В този смисъл по-важен е въпросът от какъв свят те са част.

Новият вид спътник, 2018, детайл

Мислех често за тялото и следите от неговото обитаване на пространството; фрагменти, следи и остатъци, но репрезентация на тялото винаги липсваше. Това отключи цяла нова идея за медиираното от технологията тяло. В целия този процес, основното е не само сблъсъкът с разрешаването на загадката, която си поставям, но и осмислянето на анахронистични източници на информация и превода им в артефакти.

М.В.: Интересуват ме заниманията ти с изкуствения интелект. Какво отключи интереса ти към тази тема?

Музей на нечовешката етика, детайл, 2018–

Н.Й.: Това, което ме занимава е човекът и какво го отличава от това, което описваме като различно, използвайки човек за мерна единица. Също при какви условия човекът се приравнява с други неща и става нещо. Живеем във време, в което можем да наблюдаваме съществени промени в природата на човека със смяната на едно поколение с друго и скоростта, с която нови знания изместват стари. В еволюционен план и космологично време този период е незначителен. Ако предишни дефиниции на гръцкото techne са свързани със знание, асоциирано с хора, мотивирани от необходимост, то днес това, което занимава човека е това по-бързо, по-продуктивно, по-умно, дори безсмъртно, към което се стремим. Технологията и формите за усвояване на сила чрез това състезание са изкуствено създадени, но напълно приспособени към тези от биологичния свят.

 

Април 2020

 

С подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата“