ЗА ОТВОРЕНИЯ ПРОЦЕС И ОЛИМПИЙСКИТЕ КРЪГОВЕ

Онлайн публикация 

Мария Василева разговаря с
Даниела Костова 

 

 

 

 

 

 

 

Даниела Костова. Аз съм каквото си поискаш, 2008, принт върху платно, 200 х 100 см

Мария Василева: Не си интровертен тип художник. Винаги си била много отворена към различни обществени активности. Как виждаш ролята на художника днес и по-специално твоят

Даниела Костова: Да, така е. Работя в диалог с места, хора и проблеми. Вярвам в отворения процес с променящи се параметри. Поради това работите ми отнемат доста време, защото процесът е дълъг и накрая трябва да дам форма на случилото се, да го синтезирам, не просто да го документирам. Опитвам се тази форма да е адекватна, комбинация от информация и опит.

Напоследък въпросът за ролята на художника доби актуалност и по повод на случващото се в глобален размер. Идеята за общество и общност се променя толкова бързо, че е трудно да реагираме. Професионалните срещи се превръщат в място за споделяне на болки и страхове, тялото надминава по важност интелекта. Има един израз Life is in the way (Животът е това, което се случва, докато вършиш други неща – бел.ред). Мисля, че винаги е било така, но сега става по-видимо. За мен отварянето към живота, към хората е решаващо. Аз обичам да създавам ситуации (в ателието или на улицата), в които участниците влязат с определена роля, но имат свобода за взимане на решения и навигация….. Интересуват ме системи от взаимоотношения и зависимости, малки и големи, и какво се случва, когато променим елемент от системата. Също използвам метода на играта, импровизацията, експеримента, който дава възможност за непредвидими комбинации и решения. Работя в система, но в нея има възможност за множество решения и те променят системата отвътре.

Даниела Костова. Play-Date, 2015, принт вурху хартия, 100 x 70 cм

В последните си работи пресъздавам привидно битови сцени, често на базата на документални кадри от бедствия, стихии, наводнения…. (географията и културната специфика са от значение).Принтовете ми са толкова големи, че се опитват да надминат действителността, да я препокрият и пренаредят. Домашното става публично и обратното, обикновени ежедневни ситуации се превръщат в монументални драматични сюжети…Това монументализиране на ежедневието ми се струва интересно сега … Оголването, изкарването на тези сюжети на светло, макар и с неудобство…Изненадата, като елемент на това действие…

Какъв е смисълът да работим в изолирания кръг на съвременното изкуство със специфичната му публика? Каква е разликата между художник, който работи С определена общност и който работи В общност (според мен с инвестиция във времето и по-продуктивен в този смисъл)? Аз винаги съм била обвързана с арт общността, но не ексклузивно. Поради факта, че имам дете, общувам с различни семейства с деца. Също с имигранти в контекста на Ню Йорк, част от тях са българи, но те не са много. Също с хора от шоубизнеса, поради спецификата на семейния ни бизнес. Това са доста различни малки кръгове, които се припокриват частично като олимпийските кръгове 🙂 .Това, което обичам да правя, е да ги свързвам, да намирам допирни точки и да ги развивам. Вярвам в различни форми на колаборация и ги търся.

С още един художник тук в Ню Йорк, Тамаш Вези, разработихме платформата „Радиатор“, която предоставя пространство за реализация на идеи на куратори и художници, както от града, така и от други страни и континенти. Тя е отворена и дискурсивна, изложбите са повод за срещи, обговаряне на наболели въпроси и теми. Скоро изникна въпрос по повод на зачестилите Zoom срещи в мрежата, заместили реалните: кой да поканим в тях, в коя да се включим ние самите? Само професионалисти ли или също автобусни шофьори, строители, чистачки? Възрастни, деца? Възможно ли е това? Какъв е достъпът и кой го определя?

Даниела Костова. По-високата зема (или От високо), инсталация за конкретно място, принт върху винил/колаж, 650 x 350 x 50 cм

М.В.: Не тежи ли понякога това, че съвременните автори имат ограничена публика? Съществува голямо противоречие – художниците отправят послания, които се отнасят за всички, а ги възприема само малка част от обществото.

Д.К.: Да, съгласна съм, тежи. И все се чудя как да отворим сцената, как да се обърнем към повече хора? Има различни модели, които вече съществуват. Например Social Practiceе утвърдена дисциплина, но с малък резонанс поради липсата на видимост и често маргинализирана поради естеството на самата практика. Интересното е, че времето на криза създава усещането за спешност и нуждата от съвсем нови идеи, неортодоксално мислене и смели предложения. Присъствието на изкуството в социалните мрежи е метод, набиращ популярност в момента и е възможно да децентрализира системата, но трябват стратегии.

Трябва да има начин за предаване на художествените послания за широката публика. Това, разбира се, до голяма степен разчита на статуса на съвременното изкуство в различните общества и на това дали системата го поощрява финансово, интегрира в образованието и публичното пространство. Аз лично смятам, че популяризирането на изкуството би трябвало да е приоритет на държавата, но в последните години в САЩ, особено под президентството на Доналд Тръмп, не е. Било е след времето на голямата депресия, когато огромно количество средства са инвестирани в сферата чрез WPA (WPA Federal Art Project) и изкуството и художниците са стигали и до най-малките населени места в страната…

Аз лично избрах фигуративния език и фотографията, като изразно средство, защото хората са свикнали с тях и ги разбират.Само дето сюжетите са малко по-различни, поразместени и понякога дезориентиращи.

На времето преподавах един курс “re-directing advertisement”, в който със студентите хаквахме популярни реклами и размествахме сюжета им, за да променим съобщението… В повечето случаи работя със стереотипи (за да вляза в диалог), но се опитвам да изкарам хората от обичайната зона на комфорт. Напоследък доста мисля за това, което беше намерение в последните ми работи. Пресъздавах сцени на наводнения и природни стихии с подръчни домашни предмети, заснемах ги и след това ги пренареждах в пространствата на галерии в голям формат, съизмерен с действителността и дори състезаващ се с нея…. Докато изведнъж нещата се обърнаха надолу с главата и целият свят се пренареди и потъна в тази зона на дискомфорт, прекъснат ритъм и навик. Все още се опитвам да разбера случващото се. От паника към the new normal, задавайки си въпроса какво е нормално? Идва от норма. В случая новите норми се превръщат в инструменти на властта, възприемат се и се възпроизвеждат, за да създават нова култура. Художниците са тези, които трябва да задават въпроси и да се опитват да разберат, да дадат образ на тази нова култура.

Даниела Костова. Flip-House (Smuggle Tactics), 2013, съвместно с Българския Колаборатив, site-specific installation/пърформанс, смесена техника, вариращи размери

М.В.: Кой беше най-интересният ти социален проект? Или социален опит?

Д.К: Повечето ми проекти изискват интересен социален опитJ. Дали ще е обикаляне по улиците, облечена в „невидим“ костюм със скрита в него камера (Negotiations); събиране на пот от строителни работници за направата на батерии (Sweat to Work), построяване на опасна детска площадка у дома, включваща кал и събрани от улицата гуми (Play Date, Loose)….

Два са проектите ми с най-голяма видимост и обществен резонанс през последните години: Flip-House, представен в Музея Куинс, Ню Йорк – колаборация между 8 човека от различни дисциплини (Меглена Запрева, Милена Делева, Влада Томова, Георги Тушев и Нина Кънчева, Жоро-Боро и Марио Мохан, и аз). Освен големият брой участници, проектът включваше серия от уъркшопи, събития в диалог с местното население, семейни работилници, музикални събития и дори урок по правене на туршии.

Предизвикателството беше да построим къща-проект в работилницата на самия музей, като едновременно направим „мост“ между него и квартала. Идеята беше да включим различните общности в диалог, да го интернационализираме/преведем на различни езици буквално и визуално, да ангажираме, дискутираме, обединяваме и заедно с това да създадем качествено изкуство. Изложбата беше част от откриването на новото крило на музея и беше посетена от многобройна публика. Изискваше огромна енергия по отношение на самата колаборация между участниците, а и след това по поддържане на интереса по време на изложбата.

Даниела Костова. Мечти за бъдещето, инсталация за конкретно място, UV принт върху винилова мрежа, 62 x 28 x 15 м

Другият е „Мечти за бъдещето“ във Виена – мащабен проект в публичното пространство, разпростиращ се на 4000 кв.м. За мен той беше най-интересният социален опит от гледна точка на досега му с широката публика. За първи път усетих силата на положителното послание и контакта с огромен брой хора от всички сфери на живота. В продължение на месеци получавах поздрави и писма с благодарности от хора, които не познавам.

М.В.: Спомена по-горе, че това до каква степен посланията на художниците достигат до обществото зависи от мястото, на което самото общество е поставило изкуството. Сравнявайки България и САЩ, къде мислиш, че са основните разлики? От какво можем да се поучим и какво непременно трябва да пропуснем?

 Д.К: В България аз израснах с разбирането, че изкуството е престижно занимание и художниците са интелектуален елит с широк обществен резонанс. Не винаги разбирани, но уважавани, защото са различни и имат визия за бъдещето. В моето семейство нямаше художници, но винаги съм била поощрявана, защото родителите ми вярваха в таланта. Никога не съм си задавала въпроса как ще си изкарвам парите като художник докато се учех да рисувам. Дори и в академията. После дойдоха 90-те и картината бързо се промени, всички затегнахме коланите. Спомням си, че по едно време работех в ресторанти и живеех с родителите си. После дойде Сорос като инжекция, идеята за отворено общество, пари за съвременно изкуство, пътуванията… След оттеглянето му кислородът спря и системата подаде. Скоро след това емигрирах в Щатите, където се сблъсках с тотално различна система на стойности и организация.

Изкуството тук няма престижа, на който сме свикнали в Европа. Големите музеи и галерии, както и арт панаирите се радват на посещаемост, но съотнесено към броя на населението процентът е много малък. Музеите разчитат на туристи и предлагат изкуството като атракция, част от света на развлеченията (entertainment). Мисля, че това е голямата разлика –взаимодействието между популярна и висока култура, което позиционира изкуството по друг начин. И естествено участието на частен капитал и рекламата. В абсолютното си високо ниво изкуството е луксозно занимание.

Безпощадната конкуренция и пазарът, от една страна, карат художниците да се репродуцират, но от друга ги хвърлят в безумни експерименти и крайности, за да бъдат забелязани. Тази смелост и риск ми се струва възможна или в крайно капиталистическа, или в крайно социална система.  Факт е, че например в Ню Йорк идват хора от цял сват да опитат нещо ново, да се пресъздадат. Та тази множественост и безкрайното вливане на енергия, хора и пари помпат системата до пръсване. Защото е балон, който сега се пропуква и показва проблемите и огромните класови разлики, липса на инфраструктура и организация, здравна система, социални помощи…

Всеки се спасява по единично. Мисля, че в това моделите на САЩ и България си приличат и че трябва да се поучат по-скоро от западно-европейските социални демокрации.

Съществуват обществени поръчки чрез Департамента на Културните Афери (DCA), които помагат до известна степен за интегриране на изкуството в публичното пространство. Също и неправителствени организации като NYFA, BAC, които инвестират в изкуство, подпомагат художници и дават видимост на изкуството. Но големият проблем е във финансирането, подобно на България. Тук фондовете за изкуство се режат непрекъснато и огромен брой хора се състезават за малко пари. Почти всички институции са на смесено финансиране и разчитат масово на частни пари, почти 2/3 от бюджетите.

Преимуществото е, че има богати частни фондации, които отпускат стипендии, но конкуренцията е безпощадна. Системата няма стабилността на тази в западна Европа например. Много от художниците са без здравни осигуровки или спестявания, да не говорим за пенсия. Повечето вземат магистърски степени и стават преподаватели, но това ги отдалечава от пазара на изкуство, който се контролира от мега галериите и аукционните къщи. Сложно е. Когато кажеш, че си художник, хората знаят, че най-вероятно нямаш пари. А в държава, в която парите са най-голямата ценност за съжаление, това е доста тъжно.

Май 2020

С подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата“