ПРОЧИСТВАНЕ НА НЕСЪЩЕСТВЕНОТО
Онлайн публикация
Мария Василева разговаря с Валентина Шарра
Мария Василева: Каква е връзката между правото (твоята първа специалност) и изкуството? Виждаш ли продължение на дипломната ти работа на тема европейски кохезионни политики в произведенията, които създаваш?
Валентина Шарра: Много хора през годините са ми задавали този въпрос и аз никога не съм променял отговора. Връзката между изучаването на правото и изкуството е много тясна, основана на общия корен на двете дисциплини, който просто определям като изкуството да тълкуваме нашето общество.
Това беше моят интерес, когато реших да уча право и паралелно фотография.
Написах дипломната си работа по европейската политика на сближаване, докато пътувах в източноевропейски страни – между Унгария и Румъния (благодарение на стипендии от Юридическия университет), когато тези страни щяха да се присъединят към Европейския съюз през 2007 г. Изследвах не само правната страна на процеса на сближаване между новите държави, но също така и фотографирах/улавях реалността на хората в тези страни.
Широко разпространено е мнението – сериозна грешка – че законовите норми са априори концепция за обществото, способна да налага абстрактни права и задължения „отгоре“.
Благодарение на личния опит от изучаването на двете дисциплини мога вместо това да потвърдя, че и двете следват херменевтичен метод или процес на обучение, насочен към идентифициране на дълбокия смисъл на нашето общество. И тази (може би утопична) цел да опозная обществото ни днес ме кара да продължавам да бъда художник.
Според мен законите описват нашето общество чрез интересната връзка между права и задължения: просто помислете за думата право, в техническия език се използва, за да се посочи ситуацията на „възможност“ или „разрешение“, а не ситуацията на „власт“.
Освен това, тъй като Норберто Боббио – един от големите философи на правото на нашето време, за съжаление малко известен извън правната сфера – твърди, че законът говори на еманципиращ език, „ex-macipum“ се превежда буквално като „освобождение от робството“. И накрая, за мен системата на закона има за цел да развие етичното осъзнаване на човечеството. Тоест: признаване на индивида не само на правото да живее …
Бих могла да продължа още дълго да добавям нови допирни точки между изкуството и правото, но се надявам, че тези споменати току-що кратки препратки ще могат да бъдат усетени и в моите произведения. Материалите, които използвам в скулптурата са като напрежение между правата и задълженията; темите на моите изложбени проекти са като манифести ex–macipum и като правото да надхвърля простия акт на дишане на въздух (но и да мисля съзнателно!).
М.В.: Зададох този въпрос не случайно. На пръв поглед твоите творби изглеждат абстрактни, но в повечето случаи казват много за света, в който живеем. Имаш постоянен интерес и към публични проекти. Разкажи ни за някои от по-успешните ти интервенции. Мислиш ли, че изкуството може да промени мисленето? Какви са начините в днешното богато на образи време съвременно изкуство да бъде част от ограмотяването на публиката?
В.Ш.: Не мисля толкова за ограмотяването, колкото за една от целите на изкуството и неговата способност да изчисти нашето общество от несъществените за хората неща.
Нека да обясня по-добре:
Естетизирането на всички преживявания, характеризиращи съвременната ни епоха, доведе до модификация на естетическото поведение на „човешкото животно“, все по-често в търсене на съвременни и безгрижни сетивни удовлетворения, които преобразяват измерението на ежедневието, намират поводи за бягство и преживявания, които помагат на човека да се разпознае и идентифицира.
Изкуството – или по-скоро изкуството, което харесвам – е това, което утвърждава обратната процедура – за „прочистване“ на несъщественото. Това изкуство е способно да идентифицира само онези преживявания, предмети, цветове, миризми, всичко, което е от съществено значение за нас самите, способно е да запълни чувството ни за постоянно наблюдение и изследване, и да ни завърши. Цел, която е още по-трудна за постигане, когато говорим за изкуство в публичното пространство.
Имам предвид две творби, които много обичам, защото и двете показват, че в публичното изкуство наистина има все още огромни възможности за развитие, особено тук в България.
Първата „Energetika“ е направена за SAW (Sofia Art Week), 2020 и е видеоинсталация за конкретно място – за прекрасната фасада на българското Министерство на енергетиката. Върху фасадата има кръгъл каменен релеф с диаметър около 10 м, а отдолу е изписано само името Енергетика с фантастичен шрифт и липсата на каквото и да е институционално название.
Основната тема на фестивала бе „Песента на лебеда“ – метафорична фраза за последен жест, усилие или действие точно преди смъртта. Избрах това място като последен или първи акт на огън, метеорит или нажежено слънце, което предава чиста енергия.
В допълнение, фрази и концепции, които се разпространяват с името Енергетика една след друга, за да опишат енергията като индустриална, научна и технологична мощ, но и вътрешно – енергия на тялото и ума. Енергия във възможно най-широк смисъл.
Преди съм работила по видеоинсталации, но никога върху обществени сгради.
Дори и лично да не съм фен на грандиозни и мултимедийни инсталации, Energetika – надявам се – можа да отиде по-далеч. Всъщност в случая целта на работата не беше просто да организирам огнено шоу, а материално да трансформирам фасадата на сградата в нещо напълно различно от това, което представлява, използвайки неизменните елементи на същата тази фасадата.
Енергията не е само електрическа, слънчева, топлинна, но също така жизненоважна и ментална лимфа. Но как да представим всички форми на енергия на едно и също място и по едно и също време?Вярвам, че само през онази септемврийска нощ в София това бе възможно…
Второто произведение е ленд арт в скалите на Струпаница край Луковит.
Струпаница е най-голямото древно свлачище в България и има огромни скали, които приличат на титанични геометрични фигури. Единственият проблем: всичко беше недостъпно, когато го открих.
В края работата, която извърших „Пътеката на трептящите камъни“ може да бъде възобновена като пътека за ходене между растителност и скали, способна да ни отведе до центъра на свлачището, където освен спиращ дъха пейзаж, можем да също завършим един вид „вътрешно“ пътуване.
Знам, че в момента пътеката е намалена, защото е трудно да се поддържа чиста, но все още е там в очакване на нови посетители.
М. В.: Слушах твое интервю, озаглавено „Валентина Шарра търси душата на камъка“. Интервюто беше по повод представянето на видеото „Каменният крал“ в Националния природонаучен музей. Имаш определено отношение към камъка, но не като мъртъв материал за скулптура, а като нещо живо, част от природата. Може би затова работата само с парчета камъни в ателието не е достатъчна за теб, а също така правиш и ленд арт, търсиш образа на камъка там, където той живее в природата. Смяташ ли, че изкуството се е отдалечило твърде много от природата и света около него? Ще бъде интересно да научим повече за твоя възглед за изкуството от тази гледна точка, както и за проекти, свързани със заобикалящата природа.
В.Ш.: Днес вярвам – както всички хора, мисля – че не само изкуството, но и цялото ни ежедневие (материално и духовно) определено се е отдалечило от Природата. Връзката ни с Природата през последните два века се промени дълбоко.
Ако преди индустриалната революция отношенията ни с природата се основаваха, например, на справедливия обмен на ресурси с нея, на „свещено“ възприятие на природата или на принципа на просто естетическо съзерцание; сега мисля, че живеем в преходен период, в който сме разбрали неотложността на намирането на нови принципи, които да следваме, за да се свържем отново с природата. Защото очевидно е, че борбата с нея е загубена стратегия.
Но дори понятието „опазване на околната среда“ да е напълно правилно и желателно, то ни е осъдило на състояние на носталгия по чистотата; или отново, понятието „любов към природата“ е като рекламен слоган, споделено отношение, но лишено от смисъл ….
Една от най-повтарящите се изследователски теми в моите произведения е точно ново отношение на „живот по естествен начин“ или в пълно общение с природата, без да се отрича технологията, с която разполагаме, и без да бягаме от мегаполиса и да се укриваме сред дърветата. Наричам го умишлено живеене сред природата.
Аз се стремя – в ежедневието си, както и в моите произведения – да придобия индивидуално осъзнаване.
За тази цел е необходима конкретност, а не абстракция.
Такова изследване се извършва например много точно в камъка: като се започне от наблюдение на камъка, при което, вярвам, има участие и на тялото, на погледа и на ума на наблюдателя едновременно. Правилно, както каза, това е отношение към камъка, но не като мъртъв материал за скулптура, а като нещо живо.
Сред моите творби, тази, която може би най-много изразява това, вярвам, че е видеото „Каменният крал“, което парадоксално е дигитално произведение.
Видеото представя действието на човек, който неспирно върви по необятни скали, следвайки ритъма на идващ отнякъде глас, вероятно от неговата съвест.
През 14-те минути вярвам, че безкрайното разширяване на индивида и ума се сблъсква с непрекъснатото преоткриване на крайността на впечатляващите скалисти форми. И може би, ако се замисля, тази постоянна конфронтация с границата е последното екологично послание, което бих искал да предам на всички нас …
M.В.: През 2019 г. показа творбата MadreTerra в изложбата „Финал“ в галерия Структура. Каква е идеята зад нея?
В.Ш.: Както вече казах, вероятно фокусът на моите изследвания е просто нашето общество. Използвайки мултимедиен език – скулптура, видео, звук – изследвам аспекти на колективния и социалния живот, опитвайки се да поканя зрителите да се противопоставят на тази реалност по различен начин.
И се надявам, че MadreTerra напълно представя това биномно: концептуално изследване чрез естетически материали и форми (естетическо за мен = перфектен баланс между дух и материя). По-конкретно, MadreTerra е (тежка!) скулптура за стена от турски оникс, избран от мен поради своята геоложка формациа.
Големите каменни плочи бяха монтирани под ъгъл почти „вътре“ в стената на галерия „Структура“ (все още си спомням безпокойството при вертикалното й инсталиране, тъй като скулптурата тежи общо над 350 кг).
Всъщност целта беше ясно да се покаже грандиозният процес на наслояване отвътре. Намерението ми беше да представя по директен и „материален“ начин концепцията за социална стратификация, според мен един от основните двигатели на нашето общество.
Всяко общество в даден исторически период е стратифицирано въз основа на специфична комбинация от външни доминиращи принципи (например политически, религиозни или културни), но в крайна сметка стратификацията е ефектът от вътрешните и относително спонтанните процеси на диференциация.
Стратификацията винаги е играла решаваща роля за мен при определянето на социалното поведение; по-специално сега в нашата технологична епоха – само в началото – се чудя какъв ще бъде водещият принцип на стратификацията на нашето бъдещо технологично общество?
М. В.: Много често съпоставяш камък с гипс – материал, който изглежда по-крехък и изкуствен, или правиш предмети от хартия, които наподобяват камък. Каква е мотивацията зад тези сравнения, зад тази „игра“?
В.Ш.: Работите, които споменаваш, са част от изследване, посветено на каменната скулптура, започнало тук в България. От него се роди нов код на каменната скулптура. Наричам го „безкръвна каменна скулптура“.
Начинът на работа не е насочен към оформяне – формоване – придаване на форма на камъка, а фокусът е върху израстването или трансфигурирането на потенциала на „каменната скала“.
И гипсът има основна функция в този смисъл, защото успява да завърши процеса на „отмяна на времето“ благодарение на това, че е „негативен“, както заради цвета си (бялото по дефиниция е цветът на смъртта), така и заради формата си, която е непосредствено видимия негатив на каменната скала .
Серията се роди от размисъл за съвременните руини – много модерна тема в артистичните среди, макар че засега съм забелязала малко интересни художествени опити в това отношение.
Според мен съвременните руини загубиха способността си да възстановят живия образ на историята и да покажат настоящите форми на миналия живот.
Моите руини не са възстановяване на произход, а неограничени „разсейвания“, окачени и недовършени форми. В този смисъл гипсът, свързан с осмоза с камък, представлява точно тази негативна част на виждането.
Руините всъщност са междинни обекти, поставени на границата между реалното и въображаемото …
И накрая, Оригами са просто руини … светлина, леки руини … от камък, готови да бъдат издухани от първия дъх на вятъра.
M.В.: Направи серия I Giganti, в която използваш стари мебели от 50-те години на ХХ-ти век, напълно занемарени и ненужни, и комбинираш части от тях с мрамор. Сподели твоите мисли за този проект и значението на заглавието.
В.Ш.: Серията скулптури I Giganti е родена благодарение на Италианския културен институт в София, през 2019 г. Институтът няма реално място за изложби или срещи; най-вече се състои от голям „офис“ за езикови курсове. Но в крайна сметка именно „мястото“, апартаментът, ми даде вдъхновение за тази нова серия скулптури, посветени на концепцията за историческа памет и нейното присъствие/отсъствие в съвременната ни култура и живот.
Както предлага Пазолини в „Корсарски писания“, по-специално в статията „Изчезването на светулките“, връзката ни с историческата памет се характеризира с прогресивно унищожаване на миналото или по-точно на социалните механизми, които свързват опита на съвременниците с това на предишните поколения.
По-младите поколения са израснали в нещо като постоянно настояще, в което няма органична връзка с историческото минало.
Най-новата европейска история се обобщава в тази неспособност да „попадне във времето“ и да го разпознае, да работи върху паметта, но също така и да надхвърли нейната граница и да надгради върху нея. България – както и Италия, разбира се – според мен напълно отразява това съвременно отношение.
Гигантите са като гробници, които ни карат да медитираме върху собствената си смъртност, предизвиквайки екзистенциална самота и деликатна тъга, събуждайки неясен горчиво-сладък комфорт, свързан със съзнанието, че всяка форма на живот споделя една и съща съдба. Ефимерна и преходна съдба.
Nos esse quasi nanos gigantum humeris insidientes – ние сме като джуджета на раменете на гиганти, каза Бернар дьо Шартър.
Гигантите са нашите истории, последователните и противоречиви лица, които сме имали в миналото и като такива те олицетворяват личния и колективния опит, който носим като културен багаж.
От високите им рамене можем да видим още редица неща и малко по-далеч. Въпреки че имаме много слабо зрение, с тяхна помощ можем да надхвърлим паметта и забравата.
M.В.: Новият ти филм се казва „Разводът“. За какво става въпрос
В.Ш.: „Разводът“ е последното ми видео, което стана възможно благодарение на безценната подкрепа на Akademie Schloos Solitude в Щутгарт. Това е определено дръзко видео, занимаващо се с основна тема за мен – но все още далеч от общоизвестното: възприемането на времето и премахването на концепцията за абсолютно време, искам да кажа, нашата (погрешна!) концепция, че времето е физически представено чрез изтичане на секунди, минути, часове … и т.н.
Айнщайн вече е изразил ясно своето мнение чрез теорията на относителността, но едва през последните години науката физически доказа правилността на твърдението, че времето, измеримо чрез часовници, НЕ съществува. Накратко, науката е показала, че идеята, усещането за времето се създава от ума и следователно това, което остава, са само лични и неограничени възприятия за него. „Разводът“ е посветен на тази концепция.
С помощта на фантастичния екип – монтаж Райна Тенева, камера Тилман Рьодигер, звук Иво Паунов, се опитах да отворя пътя към тази нова концепция за времето, която според мен е тясно свързана с основните и най-неотложни, нерешени въпроси от нашата епоха. Като търсенето на устойчив начин на живот, равнопоставената връзка с природата, критиката към концепцията за работа и обществото на богатството. Всъщност зад тази проста „промяна“ на дефиницията на понятието за времето се крие нов свят.
Както вече казах, вярвам, че сме в преходен момент, пълен с дезориентация и объркване. Ние разбираме, че старите социални правила вече не могат да представляват бъдещето и търсим „нови канони“, способни да успокоят тази генерализирана тревожност. Лично аз вярвам, че различното схващане за времето наистина може да бъде повратната точка за преодоляване на това състояние на преходност.
Надявам се скоро да оставим абсолютно време на машините – без него те очевидно не биха могли да работят – но нека да си възвърнем възприятията за времето като първи акт на индивидуална свобода, защото от този избор наистина може да се отвори нов път за човешкото същество. Може да изглежда тривиално, че една проста промяна в концепцията за времето може наистина да революционизира цяла планетарна система. Но вярвам, че не съм сама, като считам, че това е възможно.
М. В.: Имаш особено широк поглед върху света, който не се движи по повърхността на случващото се в момента, а включва исторически натрупвания и философски перспективи. И, разбира се, включва природата като свидетел на историята и вдъхновител за размисли. Не виждаме често такъв всеобхватен възглед като заряд за съвременно изкуство. Мислиш ли, че днешното изкуство е твърде затворено в собствените си проблеми?
В.Ш.: Както сигурно разбрахте, аз съм много критична и предпазлива към изкуството като самоцел. През 1851 г. в „Опера и драма“ Вагнер теоретизира нарушаването на границите между изкуствата: всички те ще бъдат изразени под ръководството на ars una чрез създаването на един-единствен художествен обект, цялостното произведение на изкуството …
Това е очарователно и вярвам, че освен историческото си минало, Вагнеровата интуиция е много на място в наши дни. Следователно идеалното произведение на изкуството е цялостно произведение; синтез на всички изразителни и представителни форми, на които човешките същества са и ще бъдат способни. Изкуството е мощен инструмент, тъй като е способно да даде физическо тяло на нашите представи, то може да използва различни и понякога противоположни азбуки, да съчетава емоции и разум, материално и технологично, ад и рай. В нашия свят, пълен с художници, трябва да гледаме само в правилната посока, il resto e ’noia (много ми харесва този италиански израз).
М. В.: Въпреки че правиш видео и използваш технологии, твоите творби изглеждат анти-технологични, сякаш обратното – връщат се към основното, до „мозъка на костите“. Как се отнасяш към новите технологии и връзките им с изкуството?
В.Ш.: Много се радвам, че казваш това! За мен твоето мнение означава, че успявам в намерението си да се измъкна от невидимостта (и следователно да я направя материална или жива в определен смисъл) „технологичното несъзнавано“ – наричам го така – което вече е вътре в нас, но все още се бори да се измъкне.
Твърдо вярвам в потенциала на технологията и благодарение на този процес на материализация най-накрая ще можем да бъдем щастливи! Да, да бъда щастлива благодарение на технологиите и не само да страдам от радиация…
Сега въпросът не е просто стимулиране на колективното размишление за това какъв тип „човек“ и „човечност“ се появяват съвместно благодарение на технологиите. Провокативна хипотеза, но което според мен е интересно, е, че новите технологии изпъкват чрез изграждане на свят, в който „животът“ започва да тече от бъдещето към настоящето, а не от миналото към настоящето, както е било досега.
Моето поколение е последното между преддигиталния и съвършено дигиталния свят и вярвам, че то има сериозни отговорности по този въпрос. Намирам изключително технологични подходи или, напротив, изключително материални, „аналогови“ методи на работа в изкуството, съвсем повърхностни. Поради тази причина във всичките си творби се опитвам да предам чувството, че границата между материал и технология е почти незабележима. Желанието ми е именно да мога да оформя „материя“ – да или не технологична – без никакви предразсъдъци и с пълна свобода. И така, стигаме до „мозъка на костите“ …
M.В.: Какво ще покажеш на предстоящата си изложба в галерия Структура?
В.Ш.: Да кажем само, че след като съм отменила концепцията за абсолютното време, просто трябва да предложа начини да не се страхуваме повече от смъртта…