Изложбата е фокусирана върху темата за играта като критическа концепция и средство за изразяване. Тя се занимава с обектите и местата за игра като поле, пропито с противоречиви очаквания и създадено за и с човешкото тяло. Обикновено асоциираме играта със свобода и творчество, но тя често включва социални норми, дълбоко вградени в институционалните структури. Показвайки и пресъздавайки такива различни места, художниците в изложбата предизвикват липсата на прозрачност на подобни норми, които определят начините на движение и поведение на човешкото тяло в публичното пространство.
В своите многостранни и многопластови аспекти концепцията за игра има сериозно присъствие в западната история на модерното и съвременното изкуство. Улавяйки нейния подривен потенциал, дадаистите и сюрреалистите в началото на 20-ти век, както и художниците от Fluxus в следвоенен период, се занимават с идеята за играта като изразно средство, за да оспорят установените художествени граници чрез демократизиране на изкуството, като използват намерени материали и предизвикват публиката да участва.
По-нови примери включват работи като „Стадион“ на Маурицио Кателан, 1991, която се състои от огромна джага за футбол, която може да побере по единадесет играчи от всяка страна, „Този успех /този провал” на Тино Сегал, 2004, която преобразява Института за съвременно изкуство в Лондон в детска площадка за деца от близките училища; „Изпитателна площадка“ на Карстен Хьолер, 2006, инсталирана в Турбинната зала на Тейт Модерн в Лондон и представляваща три огромни спираловидни пързалки, приканващи възрастни и деца към игра.
Вместо да предлага място за интерактивни срещи и участия, изложбата в галерия „Структура“ разглежда играта, предметите за игра и площадките за игра в обществените и институционалните пространства, като мощни подривни обекти. Тя има за цел да проблематизира нормативните очаквания за играта, като кани художниците да обмислят отказ на публичен достъп до произведенията им.
Седемте международни автори в изложбата размишляват върху подривния потенциал на играта, за да покажат и да се противопоставят на различните контролиращи механизми, които управляват човешките тела в общественото пространство. Мултимедийната инсталация на Хлое Ирла се превръща в метафора на регулаторните технологии на властта, изследвайки връзката между game и play в обществени и институционални пространства. Внимателно изработените триизмерни предмети на Дейвид Пейдж предизвикват очакванията ни за регулирана игра, както като цяло, така и по-конкретно при стандартизираните играчки, които възпрепятстват творческото изследване, което е важен процес в развитието на децата. Мултимедийната инсталация на Даниела Костова поставя под въпрос по-широките последици от въздействието на изискванията за безопасност върху това, което представлява безопасна и творческа игра в различни социални и културни контексти. Видеото на Луана Перили подчертава ролята на играта като критическа стратегия за възстановяване и преобразяване на опустошени места и травматичната памет, която те носят. Работата на Рейчъл Пичей и Пол Мосиг отразява глобалния интерес към приключенските детски площадки и дава визуална форма на риска – едновременно като концепция и като дейност, необходима за подкопаване на контролиращите технологии на властта чрез играта. Фотографската серия на Сонгюл Бойраз запечатва импровизираните площадки за игра и условията на живот на сирийските бежанци в Турция.
