В преследване на идеалния образ

Онлайн публикация 

Мария Василева разговаря с
Надежда Олег Ляхова

 

 

 

 

 

 

М.В.: Повечето разговори със съвременни художници започвам с идеята. В случая искам да направя обратното – да започнем с материала. През годините използваш ръчна хартия, ламарина, пирони, лъжици, сапун, сапунена вода, пясък, лед, сладолед, локум, захарен памук. Имаш усет към нетрадиционни материали. Как се е разви той – идва от живота ти на село до известна възраст или от специалността сценография, която завършваш, и която учи как различни материали могат да имитират нещо друго? Може ли да се каже, че това твое специфично виждане на материалния свят около нас определя и историите, които после разказваш?

Н.О.Л: Не. Просто имам необходимост да споделям преживяното чрез образи, да материализирам усещания, предизвикани от конкретно случващото се в живота ми. И защото са съвсем конкретни истории, си носят материала. Например, миризмата от разлагащия се труп на дядо ми извика спомена за миризмата на сапун, варен от баба ми и така започнах сапунените отливки. На мен не ми изглежда специфично, а съвсем просто. И не мисля специално за материала – всичко си идва заедно.

М.В.: Говорим за материали и материалност, но в повечето твои работи, особено в по-ранните, ти по-скоро се интересуваш от тленността. В “Нови Надежди”, 1999, ледените лица се стопяват; в “Сапунени отражения”, 1999, автопортретите ти от сапун постепенно се разлагат; във “Ванитас”, 2000, публиката гребе с лъжици и поглъща твоята сладоледена маска; в “Сладки сънища”, 2001, захарният памук се изяжда или трансформира. Това случайно ли е или подходът е философски?

Н.О.Л: А, май вече отговорих и на този въпрос. Свързан е със смъртта, значи сигурно е философски. Не ме занимава философията, занимават ме собствените ми чувства.

М.В.: Започваш кариерата си, така да се каже, традиционно – с моливи и хартия, после лееш ръчна хартия, после създаваш портретни скулптурни маски. В един момент обаче като че ли преставаш да се интересуваш толкова от “майсторенето”. Взимаш камерата и започваш да преследваш образи по улиците. Кога и как се случи тази трансформация? И толкова ли е различен този подход или отново става дума за гледането и способността да виждаш това, което другите не успяват?

Н.О.Л: “Майсторенето” (рисуване, дялкане) приемам като тик – нещо, което ме успокоява, нещо, което правя механично. Не съм престанала да “майсторя” – необходимо ми е. Снимам от дете. “Смяна 8” беше първият ми фотоапарат. Снимането е нещо като ловуването. Дебна и се опитвам да уловя. Някъде около 2000-та година разбрах, че много ме вълнуват движещите се образи, а от 2005 имам видеокамера. Реално няма трансформация, а успоредни занимания. Разлика има в мотивите ми да обобщавам, завършвам и наричам “произведение” тези занимания.

М.В.: Отговорите ти са лаконични, но в работата си обичаш да работиш “с продължение” или в серии. Така е в “Дигитални натюрморти”, 2002-2004, в които уличното и дигиталното се сливат, в “Лъвовете на София”, 2005, портрет на движещия се град, в “Нещо ще дойде, нещо ще се случи”, 2006, серия за очакването, чийто образ е намерен в напрегнатите лица на хората по спирките на градския транспорт, в “Глобално и дългосрочно ситуацията е положителна”, 2007-2009, в която изследваш ескаваторни машини, работещи из София, и “портретите” им се появяват в принтове и видеа, както и в различни по характер инсталации. Същото се случва и с последните ти фотографски серии, за които ще поговорим по-нататък. Как преценяваш кога един мотив, една тема може да се разработи и представи с един образ и кога е необходимо още и още, и още?

Н.О.Л.: Различно е. Понякога причината за продължителността (“Дигитални натюрморти”, 2002-2004) е съвсем прозаична, като липсата на пари за скъпия печат или липсата на материала, върху който да печатам. Дигиталните натюрморти ги осмислих като произведение много бързо през 2002, но чак през 2004 с финансиране от музея в Йокохама разпечатах серията. През тези години те са били в главата ми като незавършено произведение и понякога нещо съм променяла. Публичното показване, изложбата, спира този процес. Усещането ми за незавършеност си остава, но изложбата е факт и съм се отървала от това произведение.

Много по-различен е случаят с “Глобално и дългосрочно ситуацията е положителна”, 2007-2009. Бях обсебена от желанието да улавям “доказателства” за разрастващия се абсурд (пълното несъответствие между речите на политиците по телевизията и случващото се по улиците) в първите години на европейското ни членство. Не можех да се спра, защото улицата предлагаше все по-безумни сцени. Тази страст ти я прекъсна с поканата да направим изложба в Софийска градска художествена галерия през 2009. Може би още щях да си снимам по улиците… Така спрях със заснемането на видеата, но с видеоинсталацията не съм приключила. Мисля, че инсталационното видео, материализирайки се в конкретен момент и в конкретно пространство, се подчинява на тази среда и съответно се променя. Досега с тази инсталация имах възможност да направя 3 опита. И откривам дори смислови разлики в трите инсталации, макар че видеата са едни и същи. Бих продължила с опитите.

 

М.В.: Работили сме съвместно върху няколко видеоинсталации. Искам да спомена две от тях: “Умерен оптимизъм”, 2006-2008 и “еко истории”, 2010-2011. И двете са по-скоро песимистично драматични, но това усещане е притъпено (или пък засилено?) от изключителната поетичност на образа. Как постигаш това излъчване? Кое е важното при движещия се образ – обектът, кадърът, ъгълът на заснемане, ритъмът…? Имаш ли предварителен план за отделните части на една инсталация или те се случват естествено в процеса на работа?

Н.О.Л.: Всичко е важно. Но, може би най-вече целта. Под “цел” имам предвид това, което ме е накарало да извадя камерата. Понякога това е обектът, понякога субектът (конкретно мое състояние), понякога и обектът, и субектът. Всичко, което е важно за статичния образ, е важно и за движещия се образ. Просто чрез движещ се образ по-лесно се улавя движението във времето.

Не, не правя планове. Не обичам плановете, отнемат ми свободата.

М.В.: До каква степен за теб е важен текстът? Много внимаваш, когато поставяш субтитри или има глас във видеата ти. Ти си от четящите хора – проза, поезия. Много художници работят с текста като визуален образ; ти разчиташ на неговия смисъл. Как свързваш излъчването на визуалния образ и въздействието на словото?

Н.О.Л.: Не знам дали ми е важен, но ми е труден. С думите се чувствам много несигурна. Всяка дума значи разни неща. На всичко отгоре има голяма разлика между изречена и написана дума. И повечето от нещата, които пиша днес, изобщо не бих написала утре. Разбира се, и образът може да се тълкува различно, но с него ми е по-спокойно.

В последните видеа говоря. Разказвам истински истории, измислени истории. Любопитно ми е като събера образ, даващ възможност за различно тълкуване, с думи, даващи още по-широко поле за разбиране, дали става два пъти по-неразбираемо? Интересно ми е също да намирам образ за думата и обратното – дума за образа. Нищо подобно не бих правила, ако го нямаше преживяното, което да искам да изразя.

М.В.: Превръщаш се в разказвач на истории – понякога в сюжета няма движение – то се образува само в съзнанието на възприемащия. Напоследък обаче се интересуваш и от повествованието. Като например във видеото “Измислена история”, 2015, в което направо създаваш роман от няколко намерени снимки. Съчетаваш документа с измислицата. За теб има ли граница между двете?

Н.О.Л.: Иска ми се да вярвам, че има граница, че съществуват обективни документирани факти и заниманията ни с история са възможни. Колкото и подла да е човешката памет, все нещо “твърдо”, на което да “стъпиш”, трябва да съществува. Границата между документ и измислица си я представям като границата на изсипан във вода терпентин. Вече смесени, водата и терпентинът не се разделят, но и не стават хомогенно цяло. Границата на места се очертава, на места се размива, но съществува. В слънчевите дни се вижда категорична, в мрачните – почти я няма. “Измислена история” най-вероятно съм я мислила в мрачни дни. Затова – според нея – граница няма и всякакви опити да се занимаваме с история са безсмислени.

М.В.: Художниците имат различен подход. Едни се опитват да се отстранят от личните си преживявания, а други се базират единствено на тях. В двете видеа, които представи за първи път пред публика в галерия Структура през 2019-та г.: „Как си“, 2015 и „Дупки“, 2017 ти споделяш собствения си опит. Тъжните приказки на изминалите години са превърнати в поетични разкази, като опит за справяне и търсене на изход. Изпробваш различни терапии – от традиционните вярвания през езическите ритуали до чуждите суеверия, опитваш се да намериш ключ към скръбта чрез повтарящи се действия и различни занимания. Унищожаването на свидетелствата за тези „184 мегабайта болка и отчаяние“ не помага, но енергията трябва да се изразходва. Търпеливото, настойчиво и отчаяно запълваш дупки в старата стогодишна стена, като израз на неистовия стремеж да се възвърне загубената цялост на душата. Оптимизмът се редува с тъга и брутална трезвост. „Трябва, мога, ще продължа“ се сблъсква с всекидневната, ежечасна и ежеминутна битка с преодоляването на житейските препятствия. Винаги се изненадвам до каква степен успяваш да правиш неща, които вълнуват единствено теб. Без да се интересуваш или съобразяваш с правилата на арт сцената и на пазара. Но успяваш. Това ли е формулата на успеха?

Н.О.Л.: О, как да се интересувам от неща (арт сцена, пазар), които не разбирам. А може би не разбирам, защото никога не съм се интересувала. Или просто така ми върви животът. До 1989 “изкуството” съществуваше над “пазара”. Недостойно беше да се “принизяват” идеите и да се говори за пари. Не се чувствах добре сред тези лозунги и работех само за пари (плакати и рекламни страници за Пловдивския панаир, дрехи за магазина на СБХ и др.), никакво “изкуство”. Митингите в края на 1989 и началото на 1990 върнаха утопиите ми за идеали и изкуство. Утопиите бързо рухнаха и тогава постепенно осъзнах, че имам необходимост да изразявам и споделям преживяното и че това е много важен за мен процес, без който нямам “мотив да се събуждам сутрин” (това казах в едно интервю в отговор на въпроса: “Какво за вас е изкуството?” след първата ми изложба. Запомних го защото беше излязло като голямо заглавие във вестника). Повече или по-малко житейски препятствия преодоляваме всички и всички имаме необходимост да ги споделим. И ако се постараем да сме честни е възможно да срещнем разбиране.

М.В.: Да споменем последните ти занимания – дълги фотографски сесии с натюрморти. Какво преследваш в тях?

Н.О.Л.: Надбягвам се със светлината. Учудващо е колко бързо се движи слънцето! Толкова пъти съм се заплесвала по слънчеви часовници, толкова дълго съм следяла стрелката на секундомера, но едно е да си видял, да знаеш, съвсем друго е да си го усетил. Това усещане за мига се случи с натюрмортите. Развих нещо като “ловджийска страст” да хвана този “пленителен миг”. Започна преди няколко години. Минах случайно покрай селската ни кухненска маса, а на нея слънцето магически очертаваше сушащите се гъби. Извадих фотоапарата и започнах. Обективът, разбира се, вижда нещо много по-различно от това, което ми се е сторило, че съм видяла, а и слънцето междувременно се е преместило… Като заеме слънцето добра позиция, каната не е на място… и така денят е свършил, задълженията ми са се натрупали, фотоапаратът е напълнен със стотици нестанали кадри. Знам, че затова е измислена студийната фотография, но тогава ще съм измислила всичко предварително, всичко ще е под контрол и изобщо няма да е вълнуващо, защото не ме интересува резултатът, а процесът на преследване на “идеалния” привидян образ.

Юни 2020

С подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата“