ЗА РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ИСТИНСКИЯ И НАРИСУВАНИЯ ПРАХ

Онлайн публикация 

Мария Василева разговаря с
Михаил Михайлов 

 

 

 

 

 

 

М.В.: Имаш доста фотографии, инсталации и интервенции в публични пространства, в които се появяваш или използваш защитно бяло облекло. Днес това привлича вниманието ни, защото в условията на коронавирус е форма на предпазване и изолация. Дали си имал същото предвид? Според мен чрез неутралността на костюма ти по-скоро искаш да се приобщиш към различни среди, отколкото да се отделиш от тях. Откъде започна това?

М.М.: Да, използвам белия предпазен гащеризон още от 2006 г. Преди Covid-19 той имаше две основни функции. Едната е човек да не оставя повече следи (например при криминални изследвания) или да се предпази (например при ядрена реакция). И в двата случая хората се опитват максимално да редуцират физическото си присъствие.

За първи път го облякох за художествена намеса в публичното пространство в една от спирките на виенското метро. В тази работа залепих името си на рекламен плакат на Музея за модерно изкуство до имената на световноизвестни художници. Използвах гащеризона, защото той ме различаваше цветово от заобикалящата ме среда и в същото време служеше като камуфлаж и създаваше усещането, че съм някой, който ремонтира, почиства или боядисва. Дори минувачи ме поздравяваха за добре свършената работа. Така започнах да обличам гащеризона във всяка следваща художествена намеса, в края на която заставах неподвижно с наведена глава, смирен, сякаш искам да стана невидим.

В последните ми творби предпазният гащеризон започна да се трансформира. Започнах да създавам инсталации, изработени от същия материал, в които човек може да постави главата си или дори да влезе в тях, да се изолира от външния свят и да се свърже с мен, с други хора или с архитектурни елементи. Обектът се превръща в празна, защитена, бяла зона, изложбено помещение (white cube), където човек може да проектира мислите си и да обменя информация, както с мен, така и със самия себе си.

М.В.: Искам да продължим разговора „по следите“ на бялото, на плата, които са чести твои изразни средства. Припомням ти две твои работи Vive le France, в която превръщаш собствената си дреха в убежище за бездомници из парижките улици и The Sleep, в която нежната белота на спалното бельо контрастира с драматичната форма на леглото – кръст. Първата работа е публична, а другата много лична. Можем ли да говорим за такова разделение въобще в работите ти?

М.М.: Работата ми е свързана тясно със ситуацията и формата, която приема, зависи преди всичко от нея. Творбата Vive la France е създадена по време на първия ми дълъг престой в Париж и е вдъхновена от силното патриотично поведение на французите и от Париж, космополитен град на модата, и в същото време място с изключително голям брой  бездомни хора, които са на улицата дори през зимата. Белият защитен гащеризон в случая е трансформиран в моден аксесоар и служи като защитно пространство за бездомните… Работата „Сънят“ се появи в една моя художествена криза, в която сънят беше много необходим за мен. Бялото ми двойно легло също като мен се сгъна в ъглите. Превърна се в единично, но останаха две части, върху които да мога да си разтягам ръцете. Бялото се явява като свързващ елемент, като празен лист хартия, който прави всяка малка частичка видима и манифестира съществуването на всеки отделен индивид.

М.В.: Занимаваш се с пърформанс, която е една от най-трудните и най-непопулярни форми на изкуство. Доколко е важен за теб директният сблъсък със зрителя? 

М.М.: В една голяма част от пърформансите ми зрителят е поканен да вземе участие в тях и тогава контактът с него е от голяма важност за мен. Например в пърформанса Tap and Touch White Cube (една от трансформациите на белия гащеризон) зрителят трябва да вкара тялото си в бял куб, излизащ от моето тяло и в който е изложена една част от него. По този начин той става посетител на изложба и на част от мен. Публиката, която е навън, наблюдава случващото се без да знае какво става вътре, което допълнително храни нейното любопитство. Границите на това взаимодействие е това, което ме вълнува. В серията от пърформанси Headspasing превръщам съзнанието си в изложбено пространство, което от своя страна е свързано със сграда или архитектурен елемент, питайки по този начин „кой съм аз и къде свършва тялото ми“. Зрителят е поканен за момент да изложи главата си и да взаимодейства, както с мен, така и с архитектурата. В последния Headspasing моята глава и главата на зрителя можеха да бъдат видени от вътрешната страна на сградата. В тези моменти ме интересува въпроса „кои сме ние всъщност, как сме свързани един с друг и какво определя нашето съществуване?“

М.В.: В други свои интервюта неколкократно споделяш, че те интересува и че търсиш смисъла на съществуването. Това не е ли много амбициозно, непосилно начинание за съвременния човек, който е прекалено зает и унесен в собственото си центробежно движение?

M.M. В моята видео серия Just Keep on Going тематизирам точно това.

Търсенето на смисъла на живота е процес, който продължава до смъртта, а вероятно и след това. Но да се въртиш само в кръг без най-малкото да се опиташ да излезеш от него, би било незадоволително за мен. Затова чрез моето изкуство искам да извадя зрителя от неговия обичаен контекст. Вярвам, че нов начин на мислене, поглед и преживявания могат стъпка по стъпка да ни доведат до отговора кои всъщност сме ние.

Затова се надявам, че кошмарът Covid-19 може да донесе нещо позитивно със себе си и да ни накара да изоставим нашите обичайни, отъпкани пътища.

М.В.: В дните на изолация заради коронавируса като че ли най-накрая започнахме да се вглеждаме в нас самите. Виждаме проблемите под увеличително стъкло и те най-накрая изглеждат конкретни. Не космосът ни е виновен… Свързвам това с една започната от теб преди години серия, в която се занимаваш с рисуване на праха около теб. От там ли трябва да се тръгне? Тази малка конкретна прашинка ли ще ни даде отговорите, които търсим?

M.M. Започнах серията от рисунки Dust to Dust през 2014 година. Рисувам натрупващите се в ателието ми прах, петна, ненужни пластмасови частици и мухъл. Неща предизвикани, както от собственото ми съществуване, така и от това на хората около мен. Все неща, които бихме искали да не виждаме и предпочитаме да отстраним или да скрием. Процесът на рисуване отнема почти толкова време, колкото е необходимо да се създаде от само себе си този материал.

Нежеланият, безсмислен продукт придобива ново значение и нова стойност чрез материализирането му в рисунка. Трансформирайки този микрокосмос се опитвам да намеря паралели с макрокосмоса, приемайки противоречията вътре. Докато науката се занимава в дълбочина със състава на материята, аз чрез изкуство се стремя да проумея смисъла на материята. Прашинката в този случай не е цел, а символизира материята като цяло и като част от мен и от теб.

Търсейки отговор на въпроса: Какво има смисъл в живота?, осъзнавам колко относителен е нашият отговор. Точно толкова е относителен и погледът на зрителя, който често, гледайки моите рисунки, трудно прави разликата между истинския и нарисувания прах.

 

Април 2020

С подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата“