ВЕДНЪЖ НА СИНЯ ЛУНА

Онлайн публикация 

Мария Василева разговаря с
Кирил Кузманов 

 

 

 

 

 

 

 

Мария Василева: Ти си от малкото художници със силно изявена социална позиция – и то активна. Докато живееше в България публично защитаваше и се бореше за различни обществени каузи. Така ли възприемаш ролята на художника днес?

Кирил Кузманов: Още в началото ми се струва важно да се имат предвид разликите между ангажираността на отделен художник/индивид с определени социокултурни процеси и жанра на т.нар. „изкуство на социалните практики“. Не се чувствам свързан с второто.

Изкуството, като поетична форма на игра в детството ми през 80-те и като отворена, пореста идея, беше формиращо за разбиране и, самоиронично, справяне с обстановката в България след края на Студената война. Любопитството ми към общността, в която се случи да съм се родил, беше мотивиращ фактор в дейностите и позициите ми, които визираш.

Подходът ми е изследователски, както личен, така и типичен, както исторически, така и към съвремието. Като художник се интересувам от процеси и преживявания, трансформирани в действия/обекти, свързани с определено пространство, ситуация или човек.

В този смисъл  художникът (индивидът) и обкръжаващото го се оказват свързани от процеси на взаимодействие, които непрестанно биват преосмисляни (предоговаряни). Така неизбежната динамика оставя малко пространство за социокултурно бездействие. Сходен дискурс на този „Какво е изкуство?“ е дали изкуството може или трябва да влияе, мотивира или инициира социални промени.

М.В.: Какво се промени след преместването ти в Лондон? Намери ли с какво да замениш позицията, която имаше тук?

К.К.: Когато изградената среда (build environment) прекомерно ускори своя ход, неподвижността може да се превърне във форма на действие.
В моята работа излагането на направеното на показ е средство, а не цел. За мен водещо е изследването на формите на поява и темпоралност, което не изисква непременно формална рамка.
Моята практика в Лондон следва дълготрайните ми интереси, сега в различна обстановка. Извън такт или по-точно ауфтакт. Продължавам да работя като независим художник върху произведения, теми и проекти, някои от които започнах много преди да се преместя в Лондон…Сред тях са „Сладолед и авиация“ (2014-); Преминаващото през мен, преминавам през него (2009-), част от проекта представляваше соловата ми изложба в Лондонската архитектурна асоциация през 2015. Друга част от тази серия пък е постоянно изложена в предверието на галерия „Структура“; както и Ongoing Line (2011-), проекто-рисунка/обект, част от който наскоро участва в изложбата „Финале“, нехарактерна за българската сцена групова изложба, курирана от теб.

Нов съществен аспект в лично и професионално отношение от последните 6 години е развитието на интердисциплинарна колаборация и споделена практика, която имаме с моята партньорка, Раха Фаразманд. С вълнение и любопитство, всеки от нас допринася с интересите и уменията от професионалното си поле (визуалните изкуства и архитектурата), чрез които извеждаме подходи за рефлексия и себе-рефлексия, спомагащи за нашето общо и индивидуално развитие. Чрез работата си активно си задаваме въпроса какво е да си сътрудничиш с някого и как актът на сътрудничество оформя дадено произведение.
Каквато и да е била позицията ми в България, моето лично възприятие е, че тя е била нещо като стоп кадър на процес в развитие. Процес, който започна в детството ми и аз продължавам да го наблюдавам с интерес.

М.В.: Наблюдаваш ли примери на автори в Лондон, които са добри художници и едновременно с това се борят за различни каузи? 

К.К.: В последните десетилетия културният пейзаж и обликът на Лондон се определят главно от фактори, като корпоративната приватизация на публични/градски пространства и съоръжения; политическата инструментализация на остеритета и появата на прекаритет; изселването (DIDR), причинено от градското преустройство около Олимпийските игри през 2012 г.; засилването на демагогията, олигархията, масовия туризъм, Брекзит, както и злоупотребата с дигитални активи и лични данни. В този контекст Лондон постепенно се превръща в нещо като платформа, представяща произведения и събития от международната сцена, отколкото в хъб за генериране на култура.
В този ред на мисли, срещата с такъв тип (какъвто предполагам, че имаш предвид) хора се случва рядко – веднъж на синя луна.

М.В.: Да разширим предишния въпрос – какво е мястото на художниците в съвременното английско общество?

К.К.: Не е нужно да гледаме твърде далеч! Ако наблюдаваме и търсим обяснение за връзките и взаимозависимостите между износа на влияние, прането на пари, корупцията и даже реакциите към настоящата вирусна пандемия или предизвикателствата с климата и разпространението на ядрено и друго оръжие, ще открием и видим ясно днешния свят на изкуството. Като всяко друго политическо/институционално тяло, голяма част от него е съучастник на тези процеси. Посредством своите мрежи, събития и институции светът на изкуството е силно зависим от политическите ритуали, финансовия поток и патронажа на сенчести фигури и организации.

Накратко, фигурата на хората, правещи изкуство, вече не е тази на свободния агент в обществото, и това може да се каже с особена сила и за академичната общност, архитектите, урбанистите, музикантите, учените и т.н. Нямам намерение да генерализирам. Все още има организации, художници критици и други професионалисти, които повдигат адекватни въпроси, свързани с нашето разбиране, употреба и злоупотреба с визуалния език.

Интелектуалната среда около изящните изкуства има склонност към префиненост и самодоволност. Липсата на осезаема връзка между творческите дейности и психологическия живот на останалата част от обществото оставя областта на изкуството недостатъчно разбрана и използваема. Освен това, неспособността на настоящата сцена да артикулира перспективите и дейностите си е пряко свързана с липсата на обществена дискусия върху това, какво изкуството прави за нас и какви възможности ни дава да създаваме, мислим и чувстваме това, което в противен случай не бихме могли.

М.В.: Има ли уважение и респект към посланията, които творците отправят?

К.К.: За разлика от България, изкуството и културата във Великобритания са широко финансирани с публични средства. Изумителното обаче е, че английското общество продължава да е стриктно стратифицирано в класово отношение. Статуквото манифестира себе си през начина, по който говорят хората (техния акцент), достъпа до образование (или липсата на такъв), етническия и културния им произход, професионалните възможности, политическата система, белязала Камарата на лордовете и цялата монархия… Списъкът може да продължи безкрайно.

Бележка „под линия“: Проучване от 2018, проведено от Единбургския и Шефилдския университети, показва, че процентът на професионалисти, чийто произход е от работническата класа, в издателската сфера е 12.6. Във филмовата, телевизионната и радио-сферата процентите са 12.4, а в музиката, сценичното и изобразителното изкуство – 18.2%.

Също както в България, различните слоеве на обществото в голяма степен  обръщат внимание основно на посланията, които са най-близки до личните им интереси: академични, корпоративни, (изкуство) институционални, (държавно) институционални, (НПО) институционални и, което е любопитно, понякога на нито един от изброените източници.

Кирил Кузманов. При/Видността на съдържанието 3 (експлицитен обект; 30 години на имплицитен съспенс), проектна рисунка/видео, ноември 2019

М.В.: Какви са приликите и разликите между българската и английската художествени сцени?

К.К.: Тук, във Англия, впечатленията ми от сцената на изкуствата извън Лондон са фрагментарни. Но забелязвам някои особени прилики между сцената в Лондон и тази в София. По време на посещението си в САЩ през 1958 г. Лорънс Алоуей пише за контрастите в културния живот на Лондон и Ню Йорк – нещо, което го впечатлява много силно. По неговите думи: „[силната връзка между различните поколения е произвела] една взискателна и критична връзка между професионалистите [в сферата на изкуствата]… Сравнете това със ситуацията в Лондон, където художници са се разделили на малки колонии и се потупват един друг по рамото в знак на вътрешна подкрепа. В Ню Йорк голяма част от съвременните художници посещават изложбите на колегите си и обсъждат видяното сериозно и открито; в Лондон творците се измъкват тайно и тихо веднага след откриването на изложбата… освен ако не са приятели на художника. Резултатът от това е, че творците представят посредствени и несмели творби в продължение на години без никаква критика, защото в Лондон няма достатъчно хора в тази област, на които да им пука или които да забележат качеството.”

Като вземем предвид, че блясъкът (glamour) преживява истински бум като световен феномен, наблюдението на Алоуей се оказва валидно не само за края на 50-те в Лондон или пък за паралела, който бих искал да направя с България, но и в голяма степен, със съвременния свят на изкуството.

Иронично е, че както блясъкът, а така също сегрегацията и самодоволството в изкуството са следствие от социокултурни и политически процеси, в които самият Алоуей е имал активна роля.

P.S.

Преди време пътувах до Русе за едно от представянията ми на Проект 0 (2010-14) в Дом Канети, който тогава функционираше като пространство за различни прояви на изкуството, управлявано от Фондация „Елиас Канети“. Както и да е, пътувайки от София за Русе мислите ми често прескачаха към Канети и неговата книга „Маси и власт“ (1960), където той пише:
„Няма нищо по-страшно за човека от досега с неизвестното. Той иска да види какво се опитва да го докосне и да разбере природата му, най-малкото, за да го класифицира.

Да си видим, означава да си под контрол. Дали обектите на идеите са свободни от контрол само когато не са материализирани?

Май 2020

С подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата“