ИГРИ В ПУСТОШТА

Нана Мелконянц разговаря с Николас Макартър

 

 

 

 

 

 

Нана Мелконянц: Вие сте художник, живеещ в Лондон и София. Какво Ви доведе тук, в София?

Николас Макартър: Живея тук от седем години и първоначално дойдох, защото приятелката ми, която е аниматор, е българка. Беше ни писнало от интензивния живот в Лондон. Така че се преместихме и аз се влюбих в начина на живот. Освен това, както се вижда от моите филми, бях привлечен от странните, трансформиращи се места в покрайнините на града. Интересно ми беше да ги изследвам и да откривам изоставени фабрики или купчини боклук. Мисля, че в София, както и в цяла България, има особено настроение, което се отразява и на арт сцената. И ми харесва как хората имат време да се забавляват. Както и гостоприемството; малките неща като това да си събуеш обувките, когато си в нечия къща.

Нана Мелконянц: Казахте, че Ви интригуват запустелите места в града. Какво мислите като цяло за архитектурата на София?

Николас Макартър: Не се интересувам непременно от архитектура, дори мисля, че когато правех филмите, не исках да поставям действието конкретно в София. По-скоро виждах тези странни места, пълни с предмети, които хората изхвърлят, и това съвсем не е характерно само за София; вероятно е така по целия свят. И ако държавата е достатъчно богата, изпраща боклука в Китай, а сега и Китай вече не го приема. Изглежда, сякаш сме преминали от свят, в който хората не са имали достатъчно неща, към свят, в който имат твърде много. Всичко това се изхвърля. Затова исках да намеря начин буквално да играя в тези пространства. За мен това е сериозна игра, но е игра – да се преобличаш и да влизаш в роли, да си представяш какъв живот са имали тези предмети преди. Мисля, че именно това ме доведе до правенето на филми като цяло. Има нещо изключително вълнуващо в този процес, а също и в това да се потопя в място, където бих направил неща, които обикновено не бих направил по друга причина. Така че това се превърна в причина да отида на тези места, да ги изследвам и да прекарам известно време с тези предмети.

Нана Мелконянц: Ако Ви разбирам ясно, идеята да направите филмите „Не погребвай сърцето ми тук“, които показвате в галерия “Структура”, Ви е хрумнала, докато сте изследвали града, нали?

Николас Макартър: Всъщност за първи път показах част от процеса в изложбеното пространство Æther, като нарисувах много от тези места. Направих инсталация с рисунки на боклуци, но това някак не ми се стори достатъчно. Така че, когато създавах филма, исках да го почувствам по-истински и затова имам костюм. Идеята беше, че когато човек гледа филма, ще повярва в магията му. И ще повярва, защото ще си мисли, че това е истински човек, може би… като в „Моби Дик“ или в „Дракула“, с това въведение като от дневник, както и в много, много книги, в които присъства този начин на говорене от първо лице. Исках да се усеща така, защото това означава, че този странен уред, който има този човек, може би наистина работи. Това е трик, който да накара хората да повярват. Героят винаги е сниман с камера на статив, така че той влиза, след като натисне „Запис“, а след това застава пред камерата. Той използва подход от типа на YouTube видеата и тези в другите социалните медии, при които имаш по-лична връзка с героя. А местата, на които снимам, са всекидневни места, които изобщо не са особено красиви или специални, и се опитвам да направя така, че да изглеждат важни.

Нана Мелконянц: Както казахте, вашите филми са направени в стила „направи си сам“. Това ли е причината да изберете този стил, за да потопите публиката в тази атмосфера на лична история?

Николас Макартър: Това не са точно мои истории. Мисля, че се случват две неща. Първото е, че се преструвам на някой друг; това е версия на мен самия, това е персонаж. Но причината, поради която искам да правя това е, че то ми позволява, предполагам, да бъда много искрен и много открит по начин, по който трудно бих го направил като себе си. Заради костюма, предполагам, мога да се превърна в някаква версия на себе си. Второто се отнася до автентичността, усещането за реалност и усещането, че историите са истински. Предполагам, че има баланс между това, от една страна, да бъда много искрен, много честен, и от друга страна, лъжата, която е фактът, че се преструвам. В цялото това нещо има и комедия, но я държа малко назад, за да не стане прекалено смешно. Необходима ми е просто като неудобно усещане.

Нана Мелконянц: Героите Ви често търсят, минават през града, бягат нанякъде и като гледах един от последните Ви филми, той ми създаваше усещане за тревога. Такива ли са били намеренията Ви?

Николас Макартър: Мисля, че във филма, който показвам тук, също има натовареност и тревожност, тъй като героят е човек, който има трудни отношения с града. Предполагам, че филмите се опитват да изразят усещането, че човек е притискан от дадено място и е повлиян от средата.

Нана Мелконянц: Във филма с човека, който минава през града, през цялото време се чудех – къде отива той? Защо му е толкова некомфортно? Какво се случва с него? Бях наистина съпричастна и наистина исках да разбера какво се върти в главата му.

Николас Макартър: Този филм се състои от две части, като и двете са по три минути. В първия филм героят бяга от нещо, но не виждаме какво е. То е преди всичко в главата му. Във втория филм всичко е реално; той бяга покрай хората, които пазаруват, пълзи по земята. Халюцинациите, ако са халюцинации, се появяват в реалния свят под формата на тази гигантска глава, която му говори, и той провежда този разговор, а след това е много объркан и не знае какво да прави. И тази глава сякаш го кара да се съмнява в нещо, но не е ясно какво е то. В последната част на филма има една песен, в която той се опитва да разбере чувствата си, която е малко като мюзикъл на Дисни или нещо подобно. Не по начина, по който звучи непременно, а нещо като преминаване през волтова дъга – в началото героят се бори, казва си: „Не мога да го направя, няма как да се справя“, но в края на песента намира някаква надежда. Така че има нещо в тази двусмисленост, в това да не знаеш защо някой бяга, което също е интересно за мен. И мисля, че YouTube подходът (особено с начина, по който филмът е нарязан) е наистина интересен. Имам чувството, че в интернет има голямо развитие, благодарение на което хората могат да правят големи връзки и скокове, и да разбират нещата, без винаги да се дава цялата информация. Така че скоростта е нещо важно, затова сега правя поредица от филми и всички те са между една и три минути. И мисля, че това е точното времетраене, защото можеш да задържиш някого в тези рамки. Това е наистина важно – когато разполагаш с тези три минути, да можеш да направиш всичко в тях. А това е доста дълго време, което да прекараш с нещо, особено в контекста на една галерия.

Нана Мелконянц: Започнали сте като 2D визуален артист, както казвате, а след това сте разширили работата си до перформанс и видеоарт. Сега правите предимно филми. Коя медия е по-въздействаща за Вас?

Николас Макартър: Перформанси правех още в началото, но постепенно открих, че да си художник означава да правиш и неща, които обикновено не правиш. Процесът на това да си 2D художник е да прекарваш много време вкъщи или в студиото си сам, но аз исках да правя нещо, което да е по-вълнуващо. С филмите в известен смисъл се чувствам като в Холивуд – тичам заедно с някого, който ме снима. Във филма, който показвам тук, всеки момент от правенето му беше наистина вълнуващ. За мен това е като да намеря начин да си играя със света, дори да трябва да отида на някое ужасно място, но все пак да намеря начин да играя там. Това е начин да се свържеш с него, а игрите могат да бъдат и сериозни. Процесът на преобличане и превъплъщаване позволява на играта да бъде по-реална и ти дава радост и вълнение от това, че правиш нещо странно. И точно това 2D изразяването никога не ми е давало.
Трябва да кажа, че за този филм идеята беше всички предмети да имат гласове. И за да създам гласовете, написах голям текст, много дълъг, с различни изречения, и попитах приятели, а също и хора във Facebook, дали могат да прочетат тези неща. Помолих хората да изберат изреченията, които най-добре резонират неща, които са важни за тях, а след това изслушах записите и избрах тези, които звучаха най-искрено. Има например един мобилен телефон, който говори за деня, в който е бил откраднат (моята приятелка Алис, която живее в България, озвучи гласа) и казва примерно: „Всичко се промени в този ден…“. Опитах се да намеря някаква връзка с това, което се казва, и начина, по който тя го казва. И след това да потърся неща, които биха паснали правилно. И например, репликата на Валентина Шара беше: „Правих секс с него веднъж и това беше най-лошото преживяване в живота ми“. Така че идеята ми беше след това да свържа това с прахосмукачка. Искам да кажа, че това е шега, но след това идеята, че тази прахосмукачка може да има някакви чувства, смешното става странно или нелепо.
Мисля, че с развитието на проекта връзките се засилиха и във втория филм предметите наистина говорят за това какво чувстват. Например, има една микровълнова печка, която отвътре е напръскана с храна и основно говори за това колко е депресирана, колко зле се чувства и как никой не иска да я слуша.
Предметите имат това присъствие. Искам да кажа, че хората са давали имена на предметите, както на мечовете си, например. До голяма степен нашият свят е отрекъл тези истории или това откъде идват предметите. Запълваме капиталистическия си свят с предмети за еднократна употреба, защото е удобно да забравим, че нещата идват от конкретни места. Много по-лесно е, ако не се налага да помним, защото именно така ще продължим да купуваме. Не мисля, че работата ми е политическа, но исках да погледна и да очертая рамката около културата на използването, на бързото изхвърляне на пластмаса, купища и купища боклуци навсякъде. Това е просто загуба на живот, загуба на материали и загуба на истории. Всички тези предмети имат сила и имат история. Исках да обърна внимание на това.

Нана Мелконянц: Докато говорехте, вече усетих, че изпитвам състрадание към тези предмети. Това ли беше Вашето намерение?

Николас Макартър: Да, абсолютно. За да променя малко перспективата. Но отново чрез играта или чрез магията ѝ. Подобно на трика „какво би било, ако…“ и ако се съгласите с него, може да почувствате нещо. Героят е много чувствителен, свръхчувствителен човек.
Когато правех този филм, гледах документалния филм „Човекът гризли“ на Вернер Херцог. Става дума за този човек, който е отишъл в Аляска, за да документира мечки, снимал е там свои филми; той е нещо средно между ековойн и телевизионен водещ. Всъщност, предполагам, че е много подобно на това, което сега правят хората в TikTok, но той е отишъл да живее с мечките в продължение на 11 или 12 лета и след това в края на тази история е изяден от мечка. Нещото, което е интересно в тези филми и заради което той се свърза с моя герой, беше, че е толкова емоционално отдаден на животните, че ги смята за свои приятели. В една от сцените има лисица, която му открадва шапката, а той си казва: „Защо го направи? Защо си ми взела шапката?“. Той дори си е измислил име за лисицата и се разстройва много. Присъства тази изключителна чувствителност, която исках да има и в моя герой. Някой, който е твърде чувствителен за света и се е сприятелил с предмети.
Друг важен за мен елемент от филма е моментът, в който героят слуша това устройство. Има много статично електричество и смущения, те сякаш идват от някакво друго място през този инструмент. Това е като метален детектор или старо радио – трябва да уловиш излъчването. През устройството идва нещо; сякаш това са записи от миналото. Това беше много важно за мен, идеята, че героят не е в състояние да говори с предметите, а по-скоро да улови гласовете им. Сякаш обектите просто държат всичко в себе си, може би последния си спомен или някаква есенция на нещо, което идва през тях. Почти като призраци. И това е, което всички те казват: ето как се чувствах в този момент или това нещо, което ми се случи… почти като подслушани разговори във влака. Исках да създам поема, която да е съставена от много гласове, да дам глас на неща, които нямат глас.

Нана Мелконянц: Вие ли композирате музиката за филмите си?

Николас Макартър: Да. Всъщност моят приятел В. Търнър направи музиката за края на втория филм, но като цяло аз се занимавам със звука. Беше предизвикателство да се опитам да накарам гласовете да звучат така, сякаш са вътре. Работя много с акустиката на звуците, така че гласът да звучи така, сякаш наистина е на мястото, а не като нещо, което е монтирано. Например, има една сцена, в която героят се опитва да регулира устройството и звукът там е наистина важен заради всички бутони, които натиска. Устройството всъщност е просто картонена кутия с фолио върху нея, така че то не работи наистина.

Нана Мелконянц: Изкуството Ви е описвано като мрачно или донякъде грубо. Но сега, когато говорите за цялата идея, която стои зад него, аз лично го виждам много ведро. В крайна сметка каква е Вашата гледа точка към света, в който живеем?

Николас Макартър: Виждам, че светът, в който живеем, е изпълнен с много проблеми и мисля, че всички знаем за тях, което е много плашещо. В моята работа понякога търся начин да работя с това или просто да мога да се справя с него. Не защото вярвам, че работата ми ще промени света или начина, по който някой мисли за него, а по-скоро като начин просто да го призная. За да кажа „тези места съществуват“.