Димитър Солаков

Онлайн публикация

Мария Василева разговаря с
Димитър Солаков 

 

 

 

 

 

 

М.В.: Израснал си в големия град, но вече от доста години живееш на село. Това не беше личен избор, а стечение на обстоятелствата. Как те промени тази ситуация? Как гледаш на живота от дистанцията, която имаш?

Д.С.: С жена ми, двете ни деца и тъща ми живеем в село Вонеща вода. Така сме от 2015 година, когато в автомобилна катастрофа загина тъст ми. В началото на всички ни беше много трудно поради множество причини. Изпитвах гняв и ярост. Постепенно осъзнах, че тези емоции ме тровят отвътре, a аз тровя хората около себе си. Приех, че не мога да променя обстоятелствата и трябва да извлека максимално положителни неща от ситуацията. Винаги съм обичал и търсил природата, не съм бил „ърбън“ човек. Затова и ми беше лесно от гледна точка на дистанцирането от големия град (доколкото София може да се нарече голям град). В момента имам по-малко време за блуждаене, поради естеството на живота на село и отглеждането на две деца. Притеснявах се, че това може да ми попречи на творческия процес, да не ми хрумват идеи за проекти заради затъването в битовизми. Разбира се, това не е така и тази нова среда и непосредствената близост до природата провокираха известно изместване във фокуса на работата ми, което ми подейства много живително и вдъхновяващо. Често пътувам до София, като винаги се опитвам пътуванията ми да съвпадат с някое откриване на изложба, за да мога да се виждам и да разговарям по-често с колеги, което е по-трудно, когато живееш извън града. Разбира се, и в Търново (най-близкият град) има активна артистична общност, а от една година има и галерия за съвременно изкуство.

М.В.: Учил си фотография и първата изложба, с която се появи на художествената сцена беше в галерия Васка Емануилова през 2010 и се казваше „Младост“. Тя документираше живота на градските младежи и всички драматични обстоятелства, които го съпътстват – наркотици, алкохол, секс, смърт. Сега какво ти се наблюдава през обектива?

Д.С.: Винаги съм снимал нещата, които ме заобикалят. До преди десет години имах голям брой приятели и познати, с които излизах постоянно и съответно ги снимах през това време. Постепенно броят на тези приятели се разреди до количество, което се брои на пръстите на едната ми ръка. През това време не съм спирал да снимам, като продължавам да снимам това, което е непосредствено пред мен и около мен. Плавно съдържанието на снимките и самият ми живот премина от младежи и всекидневните им предимно декадентски занимания, през интимни снимки с еротично-сексуално съдържание, до невинни снимки на малки деца, опознаващи света. Нещото, което винаги е присъствало в снимките ми е природата, от първите ленти, които съм снимал преди близо 25 години, до днес.

М.В.: Как би описал накратко пътя, който си извървял през последните 10 години? Един от ранните ти проекти показваше как се самообразоваш по отношение на историята на изкуството. Всъщност какво те провокира да бъдеш художник?

Д.С.: Това е път на себеопознаване и усъвършенстване на изразните средства. Не съм завършил художествена академия и наистина нямам някои базови познания и умения. Това ми позволи да направя проекта „Изкуството и неговата история – съкратена версия“, защото ако имах такова образование проектът не би имал никакъв смисъл. Повечето ми работи са базирани на някакво лично преживяване или някаква тема, към която имам ангажирано отношение. Не умея да изразявам това, което ми е в главата вербално. Обикновено, когато някоя тема ме вълнува или ми стане интересна, тя ме обсебва и имам нужда да преработя информацията в някаква най-често визуална форма. По време на този процес неминуемо оставям част от себе си в работата. В момента много ме вълнуват климатичните промени. Всъщност от много време това ме вълнува и притеснява. Не съм оптимист за бъдещето на човечеството. Мисля, че с бездействието си обричаме следващите поколения на много тежки изпитания. Повечето проекти, с които се занимавам от няколкото години насам, гравитират около тези мои притеснения и мисли.

М.В.: Говориш за последния си проект „Знаци“, който показа в галерия Хеерц Тооя във Велико Търново. Двете инсталации разглеждаха именно въпроса за глобалните промени в климата. В една по-ранна работа от 2017 „Да влезеш във форма“ споделяш скептицизма си по отношение на ограничаването на вредните емисии. В съвременното българско изкуство няма много примери за толкова активна позиция спрямо засягащи човечеството проблеми. Вярваш ли, че художниците имат по-важна роля за обществото освен тази да ни „забавляват“, като публично се освобождават от собствените си страхове?

Д.С.: Голяма част от страховете са универсални и глобални. Една част от тях са и основателни. Хората рядко се тревожат за нещо, което не е директна заплаха за тях. От еволюционна гледна точка това има логика. Няма смисъл да те е страх от нещо абстрактно и далечно, което да ти заема съзнанието и да ти пречи да събираш боровинки и да ловуваш. Страх те е от звяра, който е пред теб и иска да те изяде. В момента микроскопичният „звяр“, който върлува по света, много добре илюстрира това. Всички ги е страх и са съгласни голяма част от свободите и удобствата им да бъдат ограничени в името на това да бъдат предпазени от него. Промените в климата са много по-голямо и страшно чудовище, но то е абстрактно и не се вижда толкова директно. Не го виждаш и следователно го буташ някъде отзад в съзнанието си и не мислиш за него. Никой не иска да се лиши от удобствата и свободите (и аз в това число), на които е свикнал, за да се пребори този звяр.

Всичко това постоянно присъства и се върти в главата ми и имам нужда да го споделя. Вярвам, че ако тези страхове са поднесени по някакъв начин, различен от суха статистика или трогателно клипче на горящи дъждовни гори, има по-голям шанс да въздействат на зрителя на някакво подсъзнателно ниво и да го накарат да се замисли и да промени дори нещо малко в ежедневието си, което би имало положителен ефект.

М.В.: Искам да те върна и към проекта „Нов живот за миналото“ от 2015. В него ти направи много сериозна визуална критика на случващото се със старините в България, опошляването на миналото и превръщането на историческите руини в бутафорни туристически атракции. Представи тази работа на няколко места, включително на биеналето в Сидни. За са стигнеш до крайния резултат ти направи сериозно проучване и обиколи почти цялата страна. Какво може да накара художника да напусне ателието си и да си създаде този дискомфорт – да се сблъска физически и ментално с тежката реалност наоколо?

Д.С.: Преди да заживея на село не съм разполагал с ателие. Винаги съм работил в някой ъгъл (с разтегливи размери) някъде. Така или иначе, първите ми проекти са с фотографии и видео и студиото ми представляваше един лаптоп. Затова никога не съм чувствал дискомфорт да изляза и да отида някъде, за да снимам. Беше много важно за мен да направя „Нов живот за миналото“. Ужасно е толкова много културно исторически обекти, носещи с достойнство вековни следи от многобройни войни и катаклизми, да бъдат унищожени в рамките на едно десетилетие, заради алчността и пошлостта на една шепа хора. Тези деяния са съпоставими с разрушаването на Будуте от Бамян или разрушението на Палмира. С тази разлика, че тук се унищожиха в мирно време и с помощта на милиони европейски средства.

М.В.: В работите ти има нещо много интересно – от една страна, изключително личен разказ и вторачване и в най-малките детайли на собственото ти живеене, а от друга – опит за обхващане на голямата картина на случващото се с вселената. Как се съчетават тези микро и макро интереси? Кое е по-важно за теб като художник – автопортретът или портретът на света наоколо?

Д.С.: Присъствието и на двата свята ми дава усещане за мащаб. Също така съществуването на единия придава смисъл на другия и обратното. Не мога да поставя единия свят над другия, за мен те са свързани. Животът ми е резултат на милиони години еволюция и това, че сме достигнали някакво цивилизационно развитие, което ми позволява да осъзнавам този факт, е невероятно. В същото време в космически мащаб, ние сме незабележими и всичката ни история се събира в едно мигване. Всичко това за мен е равносилно на вълшебство.

 М.В.: Работиш върху самостоятелна изложба в галерия Структура. Разкажи за идеята и как смяташ да я реализираш. Случващото се в момента промени ли нещо от първоначалния замисъл? От какво мислиш, че ще се интересуват хората след няколко месеца, за когато е планирана и изложбата? 

Д.С.: Основната работа, която ще показвам в галерия Структура се казва „Автопортрет 2018“. Както се разбира от заглавието, това е мой автопортрет от 2018 година, който включва множество предмети, растения, насекоми, фотографии и видеа, които са пряко свързани с тази година. Всички „неща“ се захранват с кабели от моята 3D принтирана глава, която виси на тези кабели в центъра на залата. Голямото пространство на галерията ще позволи на компонентите на работата да „експлодират“ от главата ми и да се разпръснат във всички посоки. Има други по-малки работи, които мисля да показвам, някои от които правя и в момента, като неминуемо тази пандемия ми влияе. Надявам се всички да сме живи и здрави и да се видим през септември на откриване. Мисля, че хората ще имат нужда от нещо различно от популизъм и статистически анализи, за да се съвземат от тази глобална травма. Вярвам, че това нещо е изкуството.

Април 2020

С подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културатa“