ОТ ЛАБОРАТОРИЯТА ДО ПОЛИТИКАТА

Онлайн публикация 

Мария Василева разговаря с
Боряна Росса

 

 

 

 

 

 

Мария Василева: Дълги години работихме заедно по проектите на женската група „8-ми март“. Когато се включи, ти беше съвсем млада художничка, но още тогава феминистката ти позиция беше доста артикулирана. Как се промени разбирането ти за феминизма след преместването ти в САЩ? Феминизмът не е константна, а нещо, което се променя спрямо времето и географските координати в зависимост от конкретната ситуация. Вярваш ли в тази гъвкавост на платформата или защитаваш по-твърди позиции?

Б.Р.: Аз не бих поставила нещата в такава дуалистка система. Не преместването ми в САЩ измени нещо, а по-скоро натрупването на житейски опит и знание в различни континенти и места. Освен това не смятам, че съм се преместила в САЩ – аз живея между две места и се определям като транснационална. Натрупаният опит от тези различни места обаче ми даде добра перспектива, която предотвратява характерното за много феминистки в източна Европа самоколонизиране със западните дискурси и практики като “по-развити”. Накратко, възможността да сравнявам не по разкази, а от личен опит ми показа колко напред в еманципацията на жените сме в България и как идеята за “победилия феминизъм” на запад е фалшива. Най-простият пример е политиката за подпомагане на майчинството в САЩ. Жените на държавна работа нямат отпуска по майчинство. При раждане получават две седмици неплатен отпуск по болест. Най-щастливите случаи в частни институции са 3 месеца платен отпуск. Това е началото на дълъг списък неосъществени насъщни необходимости, за да може една жена да бъде успешна в кариерата си. Развитието на теоретични разработки, което се приема (несправедливо) за прерогатив на западните феминизми, не е еквивалентно на успешни феминистки практики. Практиката неизбежно е следствие на мисли, на утопии, на теории. Не е възможно успешна практика да се е развила без предварителна теория. Затова е важно да отбележим, че развитието на мисълта и нейната форма се различава в различни страни и предоставянето на първенство на западната и то най-вече на бялата теория е колонизаторско и тесногръдо. Черният антиколониален феминизъм, който често не се самоасоциира с “Феминизма” с главна буква или с този, който стереотипно се нарича “феминизъм” и който е най-вече бял, е много по-близък и като теория, и като практика на феминистките идеи, породили женската еманципация в България. Да вземем за пример текстовете на Одри Лорд – там пресечността между класа, раса и пол е много ясна и паралелна с идеите например на Елена Логадинова. Като жена от “вторичната” по европейските стандарти източна Европа, ми е много лесно да се асоциирам с точно този черен феминизъм на маргиналията.

Ако говорим за това как стоят нещата в областта на изкуството, според мен присъствието на художничките в историята на българското изкуство не е достатъчно описано и изследвано от историци и теоретици. Количеството имена, на които е обърнато внимание е малко. И въпреки това то е много по-забележимо от това в САЩ. Рязкото изравняване на правата на жените в много области в България, което се случи по времето на социализма (без да смятам въобще, че е идеално, напротив, с много забележки), даде самочувствие на жените от тези поколения, че те са уважавани като личности и творци. Затова в темите, с които те се занимават, виждаме такива, които се считат за типично “мъжки” в един западен свят, в който жените все още трябва да се борят за някакви насъщности и да направят видим женския свят. Например художничките, режисьорките, писателките в България разсъждават футуристично за бъдещия свят, предлагат идеи, олицетворяват ги в героините си, които говорят от името на човечеството, не само от свое име. Те предлагат универсалистки модели на мислене, те се смятат за универсалистки, които могат наравно с мъжете, като представителки на човечеството като цяло, а не само на собствения си пол, да строят утопии.

Тези универсалистки утопии на запад се предлагат най-вече от мъжете художници или се олицетворяват от мъжете-герои в произведенията на изкуството. Можем да сравним затворничките-футуристки от филма “Последната дума”, 1972 г., на Бинка Желязкова с мъжете-герои на Годар – всички те предлагат всеобщи човешки утопии, и това, че разказът на Желязкова минава през женски съдби не го прави по-малко валиден за всички. Докато Годаровите герои носят ексклузивна мъжкост, на която жените помагат като другарки. За всичко това съм писала в много текстове и съм го отразила в мои произведения – като например инсталацията “След падането”, 2012 г., посветена на пола в киното.

Накратко – животът ми в САЩ постави край на много от романтичните ми идеи за това място, но пък не бих казала, че преживяванията ми са само в такъв дистопичен план. Като професорка в елитен университет, аз се намирам в доста привилегировано положение, но понеже съм и художничка, моята работа е да разбера всичко за всички и да намеря най-добрия начин да разкажа какво съм видяла, а не да остана в своята безопасна черупка. Моите студенти идват от много различни среди, както и от различни държави, и аз трябва да мога да разбера какво искат да кажат с работата си и да им помогна да го изразят. Това е тежка работа, понякога е направо мъчителна, но от друга страна много обогатява. Лесно е да се затворим към света и да мислим, че той не ни е нужен. Или че вече всичко знаем и всички трябва само да ни слушат. Това за мен е не само скучно, но и етически неприемливо. Затова необходимостта да работя с хора, за чиято култура и среда знам много малко, е част от това, което смятам за моя художническа мисия. Не само като преподаваща, но и като създаваща изкуство. Винаги съм търсила общуването с разнообразна публика, затова се занимавам и с интервенции в публичната среда, където реакциите на непознати хора са съвсем спонтанни. В този смисъл университетът е още една “интервенция”, още едно осъществяване на мисията, която виждам за себе си като художничка – да достигна до колкото може повече различности. Това започна още в годините, когато работех над моята докторантура, от студентските среди, от които са много от моите американски колеги и приятели. Тези срещи бяха действително разтърсващи. Сега това продължава, и все повече се разширява, най-вече на изток към Азия. Ето това получих в големи дози в САЩ и съм много доволна. В този сблъсък с различното има много повече романтика, отколкото в стереотипните идеи какво е тази страна и нейната художествена сцена.

И това ще е моят преход към втората част на въпроса за гъвкавостта на феминизмите. Различността между социалистически, черен, бял западен и буржоазен феминизъм очертах по-горе. Не се придържам към твърди позиции и не смятам, че те съществуват. Няма един феминизъм. Настояването, че има един феминизъм е колонизаторско и арогантно. Разликата в отделните времеви моменти, очертаването на трите или вече четирите вълни на феминизма е друга очевидност. По-малко очевидно е, че тези три вълни са също продукт на западната феминистка теория и също са колонизаторска концепция. Неотдавна в моя феминистки влог говорих с Живка Валявичарска, която се занимава с изследване на феминизма в България, паралелно на други свои изследвания за репродуктивния труд, за алтернативните икономически мрежи и толстоистките комуни от социалистическия период. Тя също живее в САЩ вече от около двайсетина години, в момента преподава в института Прат в Бруклин. Според нейното изследване трите традиционно определени вълни на феминизма, а именно: първата (края на ХIХ – началото на ХХ в.), която е свързана с основни права, като гласуването, втората (60-те г. на ХХ в.), за която “личното е политическо” и третата (края на 80-те г. на ХХ в.), която включва куиър идентичностите, се явяват неприложима периодизация в контекста на България и други социалистически страни, както неприложима е и за Азия, Африка и Южна Америка.

Така че към стабилността на някаква обща не-развиваща се “твърда” феминистка идея няма как да се придържам. Казаното тук за невалидността на западната периодизация на феминизма обаче не означава, че феминистките идеи са само локални, феминисткото изкуство има само локални публики и не може да говори в различни контексти. Моите произведения произвеждат реакции през границите. Общност и универсалност, или по-скоро свързаност и възможност за транснационална идентификация има. Често съм канена в големи феминистки изложби, които показват изкуство от различни страни. Например сега имам три работи в изложбата “Women Make History: Women in the Age of Transnationalism” (Haifa Museum of Art). Заглавието на изложбата всъщност визира тази транс-национална идентичност, за която говоря по-горе. Мисля, че разбирането за различностите, които са през граници и сравнително отразяват връзката между локален и глобален културен и политически контекст, е в момента популярна тема. Тя точно се вписва в пост-колониалните дискурси на днешния глобален свят. Ние сме вкарани в общността на народите, свързани посредством глобалната икономика и така сме принудени да развиваме общуване между културите точно заради този глобализъм. Всички пием Кока-Кола и разбираме културните референции, свързани с нея. В същото време локалностите, маргиналностите, властовите йерархии между страни и народи задават различностите във всичко – както различността на периодизацията на феминизмите, например. Строят се йерархии точно според тези гео-политически принципи. Затова например Кока-Кола е универсален символ на радостта и приятелството, за старата бруклинска алтернатива на колата –  Манхатън Спешъл, се пишат романтични легенди, а пък спомените за Алтая и Етъра се смятат за негативно натоварена соц-носталгия.

Фотографии от цикъла “Амазонска броня”, 2014 г., видеото “Жена президент”, 2011 г. и цикълът “Добрата, лошата и грозният”, 2001 г., са работите, които показвам в изложбата “Women Make History”. “Амазонска броня” куирва стереотипите за женските форми, красота и здраве, отпращайки към архетипни образи от нашето подсъзнание. “Жена президент” освен сексуализирнето на жената в президентската институция поставя въпроса защо смъртта на Кенеди, а не тази на Индира Ганди, например, е световен образ на президентско мъченичество, а “Добрата, лошата и грозният” се занимава с бързата поколенческа забрава за това, че днешните права на жените не са просто дадени, а са извоювани съвсем неотдавна от други жени. Това са все теми, които имат и глобално, и локално значение.

М.В.: Понятието джендър в България е все още неразбираемо и обвито в мъгла. Помниш ли кога то навлезе в Америка, как се пропагандира и как се разбира от масите?

Б.Р.: Както Красимира Даскалова каза в едно от интервютата около проблемите с Истанбулската конвенция, българското понятие пол съдържа в себе си и физическото, и социалното понятие, определящи нашата физиология и поведение. Тоест “пол” означава и секс и джендър. Не само секс или не само джендър. Ако търсим източника на термина “джендър”, ще видим, че той има подобни корени като нашата дума “род”. На запад “джендър” придобива съвременното си значение на социален пол около 60-те години на миналия век.

Привнасянето му конкретно в България, както всяка привнесена дума, цели да разшири нашите разбирания за понятието пол, обогатявайки ги със социалните и терминологични натрупвания в световен мащаб. Думата “компютър” например, означава изчислителна машина или изчислително устройство. И така са били наричани компютрите в България преди да привнесем думата “компютър”. Думата “робот” пък има славянски корени – тя е измислена от брата на Карел Чапек – Йозеф Чапек, да обозначи мислещите машини-роби от пиесата “Универсалните роботи на Росум”. Коренът на думата е работа или робство.  Думата е привнесена в английския език, включвайки в себе си историята на Чапек. Това идва да покаже, че заемки се правят от всички и навсякъде и страданията относно оскверняването на родния език не са оправдани.

М.В.: Ти си сред най-активните двигатели на „София куиър форум“. Къде се преплитат феминизма, джендъра и куира и къде се разминават?

Б.Р.: Тези три понятия са пресечни едно с друго, както и с понятия като класа, етнос, раса, националност, физически и психически увреждания. Тези понятия се разминават и се поставят в различни йерархии в момента, в който например някои феминистки пропагандират, че право да гласуват трябва да имат само жени с определено социално положение и образование или с определена националност и сексуалност. По-горе говорихме за разликата между буржоазен и социалистически феминизъм – единият е изключващ, а другият включващ. Още там се виждат и такива йерархии, които могат да изключват от идеята за равноправие не само по класов принцип, но и поради куиър идентичност. Не случайно включването във феминистките идеи на куиър женствеността и женскостта, която не е определена от физиологията, както и на транс-джендър идентичностите се приема за цяла нова вълна в западния феминизъм. От друга страна пък включването на тази куиър женскост се смята за някаква особена черта на традиционните разбирания за пола сред коренното население в САЩ, които някъде разпознават пет пола.

https://indiancountrytoday.com/archive/two-spirits-one-heart-five-genders-9UH_xnbfVEWQHWkjNn0rQQ

Тук бих искала да вметна, че ето точно този “куиър” елемент в световните феминизми, който не следва периодизацията на западната трета вълна е също пример за съвсем различните истории, които са колонизирани от западната теоретична рамка.  Тази рамка започва да включва куиър идентичностите чак след средата на 80те, горе-долу около написването на “Безпокойствата около родовия пол” от Джудит Бътлър. Не е съвсем честно, някои цивилизации да декларират нещо като тяхно голямо и прогресивно постижение, което ги прави световни лидери, докато същото нещо е било общоприето векове за други цивилизации, които са постоянно маргинализирани.

За да обобщя, бих казала, че всеки един от нас се намира в неравностойно положение в различни ситуации в живота си и пресечността на идентичностни и класови характеристики е необходима справедливост. Съчувствието и солидарността ни помагат да намираме връзките един с друг. От друга страна себичното желание на всяка цена да се чувстваме над всички, дори и да не сме, създава граници, разминавания и ненавист. През 2003 г. направих изложбата “Беззащитни и зли” в Галерия L в Москва. Тя беше посветена точно на тази пластичност на привилегиите – във всеки един момент всеки цар може да бъде обезглавен, а неговият слуга да заеме мястото му. Изложбата също се занимаваше с търсене точно на тези пресечности или интерсекционалности, ако използваме английския термин. Интерсекционалният, пресечен феминизъм се счита за вече оформящата се четвърта вълна, която носи характеристиките на пост-колониалния свят и носи критика на всички предишни сегрегации в борбите за равенство, не само на половете.

М.В.: От много време се занимаваш и с био-арт. Скоро прави уъркшоп „Химера“. В обявата към него пишеш, че обектът на неговия интерес се разпростира от биологичното до етичното. Разкажи за уъркшопа и за представения в неговите рамки проект “Mirror of Faith”.

Б.Р.: “Химера: био-инжинерни мечти и реалности” е заглавие на био-арт изложбата, над която в момента работя като кураторка. В нея са събрани много от моите интереси, за които говорихме по-горе, фокус върху социалните измерения на хибридите между хора, машини и животни, върху киборг-фантазиите, техно утопиите и дистопиите. Тази изложба показва произведения, създадени в сътрудничество с учени и ще бъде физическа и теоретична лаборатория, която преплита художествени идеи и биологични знания. От гръцката митология знаем, че Химера е огнено дишащо чудовище, хибрид, състоящ се от тяло на лъв, глава на коза, стърчаща от гърба й и опашка, завършваща с глава на змия. Изложбата “Химера” дава възможност на художници и учени да разсъждават върху социалните и философските аспекти на съвременната биотехнология, на човешката зависимост от околната среда и технологичните влияния върху изменението на климата и био-разнообразието.

На това беше посветен и уъркшопът “Химера”, за който ме питаш, и в който участниците бяха поканени да направят химерически създания от играчки и различни предмети и след това да опишат какви са функциите на организмите, които са създали. В голяма степен по същия начин протича планирането на генетичната модификация от един учен. Един от много интересните примери, който не е художествена измислица, а инженерна реалност, е коза (Capra aegagrus hircus) или още позната като BioSteel™ Goat, модифицирана с гените на паяк (Nephila clavipes), които дават възможност протеините, синтезирани в паяжината да се формират в нейното мляко. Тези протеини се извличат от млякото и се превръщат в нишка, която прави изключително здрави влакна с цел да бъдат използвани за производството на предпазни облекла за американската армия, които са устойчиви на куршуми. Паяжината точно на този паяк има здравина и гъвкавост, които са ненадминати. Тяхното мащабно увеличение създава материали в “по-големия” свят, които са несравними с материалите, които познаваме. В крайна сметка тази генетично модифицирана коза става толкова екстравагантна, че дори художническите фантазии не могат да си я представят. Докато участниците в уъркшопа правеха техните химери, ние разговаряхме не само за формалния процес, но и за екология, за опасностите и необходимостта от генетична модификация, за това как измененията на климата, например, ще ни принудят да създаваме генетично модифицирани организми, а също и за това, че в лабораториите генетичната модификация непрекъснато се използва като рутинен процес, служещ за изследване на природата. В общи линии един образователен и критичен разговор за тези технологии, които отдавна са навлезли в нашия живот и само ще се развиват.

В изложбата “Химера” ще бъде показан отново проектът “Огледалото на вярата”, който имаше своята премиера в Музея за съвременно изкуство „ГАРАЖ“ в Москва. Контекстът беше изложбата “The Coming World: Ecology as a new Policy. 2030-2100”, курирана от Снежана Кръстева и Екатерина Лазарева. В тази инсталация представихме генетично модифицирана Трансцендентална хлебна мая, носеща човешкия Божи ген (който всъщност представлява мутация на интрон 7 във VMAT2 – везикуловия моноаминов транспортер тип 2). Според професор Дийн Хеймър този ген е отговорен за човешката духовност. Това негово изследване предизвика много бурни реакции не само в света на науката, но и в религиозните среди. За нас са изключително важни тези социални влияния, затова нашата Трансцедентална мая беше представена в стъклен реликварий, до който посетителите могат да се приближат посредством гумен пръст, също като Тома Неверни, който иска да пипне раните на Христос, за да повярва, че е възкръснал. Зрителите също могат да се насладят на стенописи, които са част от инсталацията и описват историята на ГМО маята по същия начин, както чрез църковните стенописи ние научаваме за текстовете от Библията. Вътре в тази квази-религиозно-квази-научна среда е показан и филм, който разказва тази история и разсъждава за нейното значение. Интересно е, че много руски свещеници приветстват изследването на Хеймър, като казват, че отдавна вече е било време учените да докажат, че “Бог съществува на физическо ниво”. Други религиозни лидери пък смятат, че вярата е резултат на социални или мистични процеси и няма нищо физическо в нея. Противопоставянето между емпиризъм и биогенетизъм или възпитание/природа в този наш проект засяга проблема за възможно евгеническо програмиране, който ще се появи ако допуснем, че всичко е въпрос на гени. Особено проблематично става, когато се приема, че гените предопределят поведението ни. Генетичният детерминизъм или всяко едно „доказване“, че определено поведение е само генетично предопределено, е не само далеч от научните методи, но отваря широка врата за всякакви мракобесни и фашистки идеи по екстерминация на хора, които имат едни или други “вродени” качества. Например, друго изследване на Хеймър твърди, че има гей ген, отговорен за хомосексуалността или друго негово изследване е за генетичното предопределяна не агресивността. Дискусиите около тези гени варират от радост, че най-сетне никой няма да кара хомосексуалните да се превъзпитават, защото те са се родили хомосексуални, до призиви за екстерминация и аборт на носители на гей гените от лидери на движения против куиър хората.

С работата си ние критикуваме възможността научните изследвания да се употребяват за комерсиални или политически цели. Важно е да се отбележи, че начинът, по който учените говорят за генетичното предразположение е много предпазлив и включва факторите на околната среда – или на епигенетиката. Това е валидно за генетично предопределение на болести, когато генетичната предопределеност е ясно проследима, а средата е свързана не толкова с културата, колкото с начина на живот – ядене, почивка, стрес. А ако става въпрос за генетично предопределение на поведение, нещата стават толкова мъгливи и зависят до такава степен от социалната среда, а не от това какво ядеш или от нивото на стрес, че е просто опасно непрофесионално да се твърди, че един ген е определящ за някакво поведение. Самият Хеймър не говори за своето изследване така, както вестниците го представят на широката общественост и манипулират нашето разбиране за науката. Точно това е нашата тема – как идеите излизат от лабораториите и как се превръщат в политика и защо.

С Олег Мавроматти започнахме този проект през 2004 г., когато се появиха първите публикации за гена на Бога. Беше много трудно да се намери финансиране за този проект. Чак 2014 г. спечелих конкурс с доста голяма стипендия по програмата Спиноза, спонсорирана от Европейската комисия и посветена на сътрудничество между наука и изкуство. Условието беше да намеря учен в Барселона, с който да мога да работя по време на едномесечна резиденция в организацията “Хангар”. Така се свързах с д-р Майкъл Едел, с който изследвахме около 30 човека от различни професионални групи. Търсейки този ген на Бога, го изолирахме от трима доброволци – една художничка и двама учени, и след това направихме генетическата модификация на маята. За премиерата в Москва работих с д-р Хейди Хехнли, с която вече от три години правим био-арт миксер – форум в нашия Сиракузки университет, в който учени и художници споделят своята работа. В Русия също имах сътрудничка-учен – Катя. Въобще много хора бяха ангажирани, което допринесе и за популярността на проекта. Изложбата в Москва показа работата ни в контекста на разговорите за екологията от последните години. Така нашата работа беше свързва с други произведения, посветени на темите, които разисквахме по време на уъркшопа “Химера”.

В настоящия момент на кризата, свързана с корона вируса, този проект придоби и нов аспект. В Русия се появиха конспиративни теории, според които Бил Гейтс искал да направи ваксина уж против вируса, но всъщност заедно с него щял да елиминира гена на Бога. Тази конспирация се опира на едно фалшиво видео, което се върти в интернет от няколко години и което ние частично използваме във филма посветен на напия проект “Огледалото на вярата”.  В това видео някакъв човек прави презентация уж в Пентагона на ваксина, която да елиминира действието на гена на Бога, с която да се елиминират религиозни фанатици. Така в това видео лекторът предлага САЩ да се справи със световния тероризъм. Това е фалшиво видео, което не се случва в никакъв Пентагон. То има дълга история, на която няма да се спирам, но за нас е прекрасен пример за фалшиви новини, които манипулират дадено знание за науката, превръщайки го в политическо оръжие. Тази актуализация идва да покаже многопластовостта на проекта, както и възможността той да захранва различни контексти – от чисто художествен до поглед върху науката през призмата на хумантиаристиката и изкуството.

Юни 2020

С подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата“