Пипай само с очи

Онлайн публикация 

Мария Ксиполопулу разговоря с
Боряна Петкова

 

 

 

 

 

 

Мария Ксиполопулу: Важна част от работата ти е съсредоточена върху изследването на вертикалните и хоризонталните оси (Reach out? (Trying to Touch the Sky), 2019– ; There Is Someone, 2019-). Как започна изследванията си за границите на тялото и откъде идва желанието ти да преодолееш контурите на човешката природа и да надминеш себе си или да надхвърлиш границите на собственото си тяло (Jump Drawing, 2018; Corlinea, 2018)?

Боряна Петкова: Преминаването на граници, надхвърлянето на възможното (не само преодоляването на физическите ограничения, но и опитът за преодоляване на всички видове граници, наложени ни от нас самите или от външния свят), е идея, която ръководи работа ми.

В рисунката използвам собственото си тяло като мерна единица – неговата височина, скорост на движение, издръжливост. То е и повод, и препятствие.

Надхвърлянето, излизането от, извън, над  е провокирано от конфронтацията ни с невъзможното.

Вертикалността сама по себе си предполага движение едновременно отдолу нагоре и от горе надолу.

Reach out? (Trying to Touch the Sky) e серия oт рисунки, в която се виждат само върха на пръстите, изпънати нагоре, протегнати към нещо, което се изплъзва. До всяка рисунка има метър, който отбелязва границата, в случая тази граница е моята височина с изпънати нагоре ръце. А самата рисунка започва там, където мярката прекъсва. Инсталирането на рисунките на тази височина ги прави трудно забележими.

There Is Someone e серия от „портрети“ на върховете на глави. Нарисуваната част от главата е тази, която се вижда, когато човекът застане на пръсти.

Започнах да рисувам тези крайчета от пръсти и глави в период, в който почти нямах възможност да си позволя лукса да работя като художник.

М.К.: Можем ли да предположим, че този стремеж да се „издигнеш на пръсти“ и да „надскочиш себе си“ е и покана за преосмисляне и преразглеждане на социално-политическите граници, които ни заграждат?

Б.П.:  Всички  видове граници – социални, културни, природни, трябва постоянно да се преосмислят и преначертават. Или поне да се изследват и анализират. Това е едно от условията да вървим напред.

М.К.: Твоите наблюдения също така вземат за отправна точка пейзажа и архитектурната среда (INFTY, 2019, Echoes, 2016).

Б.П.: Това е директна работа със съответното пространството, което също разглеждам като своеобразна граница.

INFTY е проект, създаден за изложбата Mutuus в Музея на изящни изкуства в Мюлуз. Това е интервенция върху самата сграда на музея – отвътре и отвън. Желанието ми беше да променя по незабележим, но реален начин неговата най-висока точка. Да повдигна височината му. Поставих обект с височина 1 см, върху комина на музея (най-високата му точка), който повтаря формата му и го надгражда. Този обект ще остане върху покрива на музея. След това свързах буквално основата и покрива на музея с дълга лента, направена от материал, който отразява слънчевата светлина. Тази нетипична скулптура не се вижда постоянно. Това зависи от силата на дневната светлина. В определени часове една тънка блестяща линия се появява и продължава реалната височина на музея.

Друг елемент от този проект е рисунка с дължина, равна на новата „ефимерна“ височина на музея – в разгънат вид тя е с размери 0,3 х 20,01 м. (Разгъната беше само веднъж, когато успях да достигна до най- високата точка на музея).

В този проект за мен беше много важно изпълнението, самото поставяне на обекта. Проектът беше одобрен, но не и начина, по който трябваше да се случи. Осъществих го, както си го представях, благодарение на трима работници, които подновяваха покрива на музея – те станаха съучастници в идеята. С тях разпънахме рисунката. Благодарение на тях стигнах до комина. Те са и хората, които главно документираха интервенцията.

М.К.: Твоята работа е характерна с използването на крехки първични материали: порцелан, графит и стъкло. Тази крехкост обаче често контрастира с визуална бруталност, като кървящ порцелан, нарязан с бръснарско ножче (Invivo, 2019).

Б.П.: Използвам материали, които сами по себе си носят риска от счупване, но и от нараняване. Те кореспондират на нестабилността и най-вече на крехкостта на човека, която е силно отразена в моята работа.

Порцелановите механични „рани“ в Invivo  се активират само и единствено от физическото присъствие на зрителя. Тук тази опасност, рискът, могат за бъдат контролирани. Хората, които в повечето случаи по време на изложба имат желание да докоснат порцелана (но това е почти винаги забранено; той е защитен, отделен от зрителя заради неговата чупливост), тук имат тази възможност, но бръснарското ножче, забито по средата на плочата, автоматично изтрива това желания за допир.

Има състояния на тялото и духа, които са безвременни. Болка, страх, обич, тъга, надежда – въпреки че  често са класифицирани като банални, те са част от нас и ще бъдат част от нас и утре. Колкото и да се роботизираме и анестезираме, както и да изглеждат хората утре, тези състояния остават непроменливи. И винаги ще бъдат съвременни.

M.К.: В други проекти (Talking, 2017, Corlinea, 2019) порцеланът функционира като повърхност за „запис“ на различни видове писане. Решаваш да оставиш своя отпечатък върху този крехък носител.

Б.П.: Относно самия материал – порцеланът притежава характеристики, специфични за тези на живата материя. Променя се, диша. Горещ е. Или много студен. Той не само поема информация, той буквално взаимодейства с нея.

М.К.: Твоите минималистични рисунки изискват внимателна публика. Докато в по-голямата част от работите ти е нужно вглеждане нагоре или надолу, проектът Guardian (2019) предлага различен мащаб: рисунката надвишава човешките измерения, тя дори „обгръща“ посетителя.

Б.П.: Всъщност рисунката не ги надвишава, сама по себе си тя по-скоро ги очертава. Това са два кръга с диаметър, равен на моята височина.

Много от моите проекти са на границата с пърформативната рисунка, но в крайна сметка пърформанс няма. Всичко остава документирано и гравирано в жеста, а присъствието е всъщност маркирано отсъствие.

 Guardian започнах през 2017 г. по време на резиденция на ССЕ в CIAV Meisenthal, където направих стъклената скулптура. И две години търсих подходящо пространство за този проект. През 2019 г. той беше завършен за изложбата FINALE, в галерия Структура, София.

Единият кръг е направен в хоризонтално, легнало положение, а другият – в изправено вертикално положение на тялото. Двата кръга (и двете понятия горе/долу) се преплитат, застъпват и в крайна сметка образуват едно цяло,  една неразделна рисунка в пространството на галерията.

Отсъстващото тяло е маркирано от стъклената скулптура, която имитира предпазител за дървета, разделен на две отделни симетрични части. На френски такъв тип предпазители се наричат „корсет за дърво“. Размерите на скулптурата също са адаптирани към тялото ми. Тя е като невидима протеза, която защитава, както със силата си, така и със своята чупливост.

М.К.: Каква е ролята на звука в работата ти? Как реши да го изучваш, да изпиташ неговите нематериални качества (Vertical steps, 2018, Talking, 2017)?

Б.П.: Досега съм използвала звука като вид рисунка – чувайки, зрителят вижда по-ясно. Но в момента ми е много интересна работата и комбинирането на всички човешките сетива – естествено зрението и звукът. Сетивата на дистанцията са най-често употребяваните, но съвсем различен е подходът към произведения, които изискват близък контакт, като докосване, мирис, вкус.

Използвам човешки свойства като температура, пулс, мигане. Опитвам се да ги извлека и да ги комбинирам с неживото, с автоматизацията, с механичното.

М.К.: Вродената самотна природа на един художник и как той прекарва безброй часове сам със себе си може да бъде обект на безкрайна дискусия. В твоята художествена практика ти често предпочиташ да общуваш с други художници (Talking, 2017, Link, 2019, 2 Hands Drawing, 2017/2019)

Б.П.: Чрез работата си се опитвам да свържа различни пространства, хора и идеи. Опитвам се да намеря и да си представя всички възможни и понякога абсурдни начини за съединяване на противоположни елементи. Да създам вид симбиоза, между отблъскващи се сили. За да направя това, често си налагам среща с другия. Това е предпоставка за изненада, сблъсък на различни енергии. Срещата на двама души предполага отваряне към този друг и най- вече излизане от зоната ми на комфорт. Аз не работя само с художници. Работя с хора, личности, които по някакъв начин ме вдъхновяват и стимулират Било то приятели, куратори, философи,  музиканти, работници, личният ми зъболекар, роднини или собствените ми деца.

М.К.: Заглавията на проектите привличат любопитството на зрителя. Touch Only With Eyes (Пипай само с очи), 2019- , също показва интереса ви към изследване на човешките сетива. В тези произведения начинът на гледане придобива изначална роля.

Б.П.:  Ne touche que avec les yeux е израз, който повтаряме на децата, за да им забраним да пипат, най-вече, когато са в музеи и галерии. Това е вид поетична, но категорична забрана.

Избрах го за заглавие на поредица от произведения, върху които работя в момента, мислейки си за неспособността ни понякога да си отворим очите и да видим. Като че ли нещо наистина трябва да ни избоде очите, за да го забележим.

Показването на тези произведения в контекста на изложбата също ни кара да разсъждаваме върху позицията, която всеки посетител трябва/може/желае да възприеме на тези места, които са проектирани като „храмове на изкуството“ (музеи, галерии, арт центрове) и където творбите имат стойност все още на икони.

М.К.: Рисуването често е свързано с производството на изображения. Според Лоран Жерверо образът има общо с въображаемото, следователно с мимолетното и несъщественото. Твоят минималистичен израз по-скоро дава пространството, необходимо на зрителя да „устои на неистовата надпревара на милионите образи, които го заобикалят всеки ден“ (според Мария Василева), принуждаващ зрителя да спре.

Б.П.: Да, може би  повечето от проектите ми са един вид „гимнастика“ за очите. Принуждавам очите да търсят, а не да  виждат всичко веднага и наготово.

М.К.: Рисунката е сърцевината на твоята художествена практика. Какво е рисунката за теб?

Б.П.: Рисунката превръща невъзможното във възможно.

 

Разговорът е публикуван за първи път през февруари 2020 г. в онлайн списанието на независимото пространство Space 52, Атина. За сайта на галерия Структура той е допълнен през месец май същата година.