В изкуството няма план Б

Онлайн публикация 

Мария Василева разговаря с
Антон Терзиев    

 

 

 

 

 

 

Мария Василева: В периода 2004-2008 участваш активно в общи и самостоятелни акции на група Ултрафутуро, основана Боряна Росса, Олег Мавроматти, Катя Дамянова и теб. Ако погледнеш назад, как би пресъздал този период? Кое беше най-важно за вас, кои бяха основните послания и акции? 

Антон Терзиев: Ударен период, правихме нещата така, че да бъдат чути, без пестене. Общото желание бе да изтръгнем зрителя от зоната на комфорт и равнодушие, с изразни средства нелесни за възприемане, плашещи, смущаващи, но пък доволно разяснени и информативно достъпни. Целта беше да раздвижим пластовете, да ангажираме въпросния зрител, дори на физиологично ниво, ако не на мисловно, по експериментално-научни, по утопично-метафизични, по актуални въпроси от деня. За нас беше важно концептуалното съдържание и идейна подплътеност да са водещи, провокацията не е била самоцел. Бих откроил пърформънса „Европейски език“, визуализиращ мнението ни за промените и ситуацията в страната през 2007-ма, биоарт проекта „Пигмалион“, заради комбинирането на различни средства и медии, акцията „Учредяване на Национално движение Ултрафутуро“, в която контрирахме националистическата реторика, интерактивния пърформънс „Робориада“ с интерпретацията си на трансхуманистичната философия.

М.В.: Под знамето на манифеста на Ултрафутуро за радикален транс-хуманизъм в действителност бяха осъществени запомнящи се и дръзки пърформанси. Те казваха нещо, даже направо го викаха силно. Смяташ ли, че тази енергия в момента е изчерпана и защо?

А.Т.: Енергията се трансформира, посоката ѝ се определя от индивидуалните потребности в преследването на удовлетворение. Хората тук използват различни изразни средства и трудно може да се очаква някой да пази или наследи подобна радикална линия на изразяване, или пък сам да я поддържа години наред.

М.В.: Това, което ме вълнува извън конкретното развитие на една или друга група или отделен творец е дали с годините не се примирихме с положението, дали не потърсихме комфорт, включително възползвайки се от малките подаяния, които системата ни подхвърля? Говоря и за моето, и за твоето поколение. Но, от друга страна, поне сме имали някакви „изблици“ на протест. Като продължение на този въпрос – мислиш ли, че сме предали този заряд на тези след нас?

А.Т.: Всяко време си заслужава съпротивата, като е валидно и обратното – от нейното качество съдиш за „умността“, перфидността на системата. Адекватната контра иска да си нащрек, готов за перманентен анализ на статукво, зайтгайст, пак уморително, но кое занимание е по-смислено. Системата е многолика, препятствия много. „Рубежът“ бяга от една зависимост към друг компромис. Липсва единен фронт или монолитен образ, който да улеснява конфликта. Отчайващо и предизвикателно едновременно. Влизането в собствено подреден свят, да се само изолираш „неразбран“ примамва, но е еднопосочен път към евтаназия, не е алтернатива. Не възлагам особени надежди в приемствеността, когато става дума за екстремно рискови занимания като изкуство, отстояването на гражданска позиция или правене на едното чрез другото. Въобще деленето им е част от проблема. В изкуството няма застраховка, план Б, диверсификация на „бизнеса“.

Умората идва след определено количество преживени разочарования – лични, колективни, след краха на поредната обществена илюзия за промяна. Прагът на поносимост и запасът съпротивителни сили у всеки е различен, и точно това е интересното – гледаш пейзажа и виждаш, кой къде е спрял, кой е част от решението.

Обща цел тук е възможно да се споделя само за известно време. Естественият ход в БГ предвещава цикличност – рестарт и всичко наново.  Няма единно натрупване на критична маса, което да функционира като „хранителна банка“, от недоволството на която да черпиш. Дори исканията на организираните протести, спонтанни или не, са в низходяща градация, без памет за постигнатото от предходните.

Наскоро си говорихме със Светослав Тодоров, куратор на последната ми изложба, че в българското изкуство в повечето случаи адекватните оценки идват в много закъсняла ретроспекция, далеч след момента им на случване. Затова и няма „вълна“. Разтърсващото земетръсно събитие е такова, когато се припознае като значимо и желано от много хора в един и същи момент.

Но причините за обезсърчение приемам като гориво и материал за работа. Отпадането на илюзии е неизбежен спътник и тест за издръжливост, но и захранва нови. Искрата за действие тръгва от лични подбуди. Съответно отговорността за провалите, както и за постиженията, може да бъде само индивидуална. Точно затова и не съм се чувствал от позиция да задавам или да завещавам тенденции.

М.В.: Говорейки за следващите поколения, се сещам за твоята великолепна серия „Тихи бунтове“, в която през образа сина си-тийнейджър разсъждаваш за израстването (което ни съпровожда през целия ни живот). Бих искала да чуя твоята мотивация за създаването на тези картини.

А.Т.: В тази серия нещата се движат на няколко пласта, с различна скорост и посока. Самото заглавие съдържа парадокс. Идеята възникна в желание да хвърля мост към баща ми, в края на живота му. Да ремонтирам неосъществената ни връзка, като се поставя в неговите обувки. Своеобразната археология на детството в търсене на изгубеното време се вгради във фона. А на преден план са формите на съпротива, които като светлата част от биографията на всеки човек живо ме интересуват. Кога те стават осъзнати, по какви пътища тръгват, подканват. Затова поставям сина си в отворени ситуации на поколенчески и културен дисонанс. Възли, каквито самият аз за себе си искам да развържа и преконфигурирам.

М.В.: Автобиографичният момент силно присъства в творчеството ти. Имаш и поетична книга със заглавие “Никакъв портрет за художника”, за която Екатерина Йосифова пише, че всъщност “е един доста цялостен портрет на художника/поета.” Защо за теб е важно да се ровиш и изваждаш на показ лични истории и преживявания?

А.Т.: Логично е да кажа, че лично преживяното е единствения ми познат маршрут и отправна точка за себеразбиране и контакт със света и това е така, но не е само това. Лично преживяното е безплатен виртуален „резерват“. Влизаш, губиш време из ръкавите на лабиринта, мислиш с какво полезно ще си излезеш на изхода. Истината е, че повечето пъти се озоваваш на непознато и недружелюбно място, защото хаосът доминира реда.

Лично преживяното и претенцията за такова са свързани, и сепарирането им е цяло отделно изкуство. Никога не съм сигурен, че зад спомена стои сто процента случила се история –колкото по-често минаваш покрай един спомен, толкова „по-услужлив“ става той. Така или иначе не разполагам с друг по-благонадежден инструмент. А и рационално погледнато хората се свързват с изкуството на база как то резонира на несъвършенствата им. Съответно колкото повече лично преживяно, тоест несъвършенства аз сложа на работната маса, толкова по-успешна е и стратегията ми за въздействие върху тях.

М.В.: Следващият ми въпрос е пряко свързан с предишния, но излиза от личното и отива към по-общото. Интересуваш се активно от миналото и паметта и те често могат да бъдат проследени в работите ти. Ще те върна например към пърформанса “200% чисто минало” ат 2015 г., в който пред все още неразрушения монумент “1300 години България” ритуално залепваш една към друга страниците в книгата на Никола Михов “Forget Your Past”. Какво стана – забравихме ли миналото си, трябва ли да забравим миналото си, разбрахме ли нещо за миналото си?

А.Т.: Трябва да сме наясно какво точно правим, дали се справяме или се саморазправяме с миналото. До болка ни е ясно, че то наднича отвсякъде, но има разлика дали ни стряска като латентно призрачно присъствие, white noise, или, след като сме приели да живеем с тази неизбежна тревожност, ни обогатява малко от малко интелекта и подсказва решения на дневна основа.

Разбрахме, че не сме се справили в прочита на болезнените страници, напротив копираме ги и си ги добавяме в книгата на живота като нови. Така книгата на „китайски“ език експоненциално расте, а речниците са кът.

Миналото не е купчина ретро неща останали в миналото. Ако твърдиш че не помниш, а си достатъчно възрастен за това, все едно лъжесвидетелстваш. Окей, но лъжесвидетелстваш в полза на кого? Ако пък помниш и искаш да разкажеш, то чия история помниш, сигурен ли си, че е твоята, или че „неговата“ е автентична.

Миналото прилича на кинофилм, който всеки смело коментира, ей така, по вкус. Количеството поддръжници на някоя версия или преразказ валидират нейното съществуване. В ера на пост-истина и инфлация на регулировчици-експерти, миналото се приватизира, фалира и препродава разграбено и унищожено. Но това се разбира през поколение, да речем, или си остава завинаги под радара. С две думи, заради този който „забравя“, друг така и не узнава. Прескачат го. И не получава шанс за включване в дебата или пък се впуска през глава в грешния.

Може да си пренапишеш биографията, да се лансираш като нова, селфмейд персона, хората тачат такива герои и ги произвеждат в икони, но когато става дума за колективна памет, шизофренно е тя да е колаж от фабрикувани по калъп образи.

Иначе всеки артист пренаписва пътечките на миналото, за „по-ясен“ сигнал на екрана на настоящето. Футурологът може да нацели повече настоящето, отколкото документалистът.

В средата ни сега се правят колаборации на художници от различни поколения. Няма бягство от аферите на политиката, напротив, полизитизирането тенденциозно става неизменна черта, тренди критерий за съвременно изкуство. А то се документира педантично, информация тече двупосочно, пише се активно архива на следващото „минало”.

М.В.: Говориш за процеса на само-героизация, който наблюдаваме и който в последно време взема гигантски размери. Той ли е в основата на серията “С губещите не се занимаваме” ?

А.Т.: О, да. Самогероизация като маневра за оцеляване, в смисъл да останеш в устата на хората с цена на гафове, изцепки, некадърност и самогероизация като отбранителна позиция на доброволен маргинал, зад която удобно да обстрелваш, виниш. И в двата случая жалко, но обяснимо поведение. БГ толерансът към простащината е неизчерпаем ресурс. Но пропорционален на напора на егото отвътре е и натискът за успех по правила отвън. Или си успешен, или си аут. Ако приемем, че сферата на изкуството е огледална на икономическата и висиш на благоволението на шепа временни чиновници (понеже времето е разтегливо като чорап, времето на чиновника е безвременно), ухажваш ги да ти хвърлят спасителен пояс и стискаш зъби пред „всички сме в една лодка“ степента на издръжливост прави ли те победител?

В серията “С губещите не се занимаваме” изследвам това – какво ти се отнема, какво-къде плащаш, кой конструира съдържанието на успеха, като символ и метафора, какъв е неговият срок на годност. Правя го през добре познатия, задължително улавян от спортните фотографи момент на триумф. Стоп-кадър, в който разглеждам ролевите взаимоотношения в оста награда-награден-награждаващ.

Удрям спирачка на въртележката за бърз, незабавен, instagrammable успех. Това понятие е гробница. Забележителен пантеон, в който преди да легнеш цял живот грижливо обзавеждаш – награди, CV-придобивки, красоти.

Който иска да е „релевантен участник на процесите“ знае – уязвимост, ранимост и чувствителност миришат на провал, не те правят конкурентноспособен на пазара. Както е в спорта, чиято категоричност заемам в цикъла.

Трябва отрано да следваш правилната линия/коридор. Да не се окаже, че се състезаваш на ниво, ама извън игрището, или още по-зле – извън камерите, отразяващи играта на игрището.

М.В.: Искам малко да ти опонирам. Това самоизтъкване не е ли и защитна реакция на маргинализирането на творците, на неглижирането на работата им, на поставянето им на колене в дъното на социалната стълбица? У нас памет няма – нито за миналото, нито за настоящето, нито за бъдещето. Опитвам се да разбирам този напор да бъдеш забелязан в общество, в което доминират други ценности.

А.Т.:  Естествено, каквото тук сам си направиш като самопомощ, на мускули, това е. Художникът трябва да е мултифункционален, агресивен, гласовит, с дебела кожа, прочел и практикуващ всички съвети на Джери Салц, Обрист и другите гурута от сутрин до вечер, но въжето е тънко и лесно може да загубиш баланс и да пропаднеш в отчаян пиар. Когато има съдържание в продукцията, която те достига oт колега, всичко е наред –  гледаш, откликваш, вдъхновяваш се, завиждаш. В другия случай не е по-различно от спам маркетинг. Има нужди и нужди. Ако трябва да се покрият режийни, наем, да се извоюва кауза – децибелите в рупора са оправдани.

М.В.: Познаваш добре почти цялото културно поле, защото си и писател, и художник, занимаваш се и с кино. Какво е усещането ти – накъде сме се запътили и има ли там изход?

А.Т.: …сещам се за един анекдот в туитър: Какво е бъдещето на изкуството във Филипините? Ами като това на самите Филипини. Вакуумът в свитото настояще насърчава да се спекулира с прогнози. Предлагам да се придържаме към изпитания евъргрийн – да продължаваш да си вършиш работата по най-добрия възможен начин е най-доброто, което може да направиш. Ако се стремиш да догонваш, винаги ще изоставаш. Като в парадокса на Зенон “Ахил и костенурката”. Отличен повод да се преговори едноименния шедьовър на Такеши Китано.

М.В.: Имаш една работа, която много ми въздейства – “Раждането на нация” от 2018 г. Един свински суджук виси вместо преградно въже между две лъскави месингови стойки. Изключително четлив и силен образ на неслучилото се национално, все възпирано от заграждения или проваляно от изкушенията на лесното богатство. Как виждаш българите днес? 

А.Т.: Към тази работа имам особен сантимент. Трудно я „сглобих“, за да ѝ отмъстя, накрая я… изядох.

Заглавието идва от най-расисткия филм на всички времена “The Birth of a Nation” на Дейвид Грифит отпреди точно 105 години, легитимиращ ку-клукс-клан. С препратката обобщавам отвращението си от отявления екстремен национализъм в България. Национализъм, поддържан и VIP-охраняван стратегически от православната ни държава. Как виждам българите днес? Както и социалните антрополози – в инфантилна фаза. Търсят здравата ръка, по възможност в комбинация с лайфстайл щастие. Нехаят за регрес, прогрес… Но да се движим само сред тези, от които не ни е срам да се асоциираме не е изход, така че и ние трябва да прегърнем по-здраво християнските ценности.

Май 2020

С подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата“