ФИЗИЧЕСКОТО ВЕЧЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ИЗЖИВЯВА БЕЗ ДИГИТАЛНОТО

Разговор на Кристин Фотева с американската художничка Мередит Дръм

 

 

Кристин Фотева: Вие бяхте на художествена резиденция в България като стипендиант на програмата CEC ArtsLink през юли 2022 г. Какви очаквания имахте за арт сцената тук преди да дойдете в София? Промениха ли се те? 

Мередит Дръм: Нямах определени очаквания, тъй като си представях, че ще видя голямо разнообразие от стилове и творби. Именно така се и случи. Но да се върна малко назад: от много години съм приятелка с две български художнички, които живеят и творят в Ню Йорк: Ева Давидова и Даниела Костова. Срещнах Албена Баева, която живее в София, когато беше в САЩ като част от резиденцията на CEC ArtsLink преди около седем години. Те трите създават проекти, които споделят припокриващи се идеи относно социална, екологична, икономическа справедливост и такава между половете. Всяка една от тях притежава отличителен стил, но общото е, че се движат по ръба на сюрреализма и създават визуално сложни и игриви произведения. Освен това са отлични рисувачи. Може би това, че съм гледала изкуството на трите, ме накара да очаквам да видя повече творби като техните, каквито може би и видях. Това, което е сигурно, е, че станах свидетелка на широка гама от проекти на млади автори и на по-зрели творци в София – всичките умни и интересни. 

 

К.Ф.: Интересът Ви към паметниците от времето на социализма остана постоянен – интересувахте се от тях още преди пристигането си тук и продължавате работа по проект, свързан с Паметника на Съветската армия. Разкажете повече за него. 

М.Д.: Кандидатствах в CEC ArtsLink, за да разработя проект за паметниците в България от комунистическия период, заради друг проект, с който се занимавам в САЩ. От три години работя върху мултимедийна инициатива, фокусирана върху конфедеративни и колониални паметници. Както беше излъчено в международните новини, бруталната и несправедлива смърт на Джордж Флойд от ръцете на полицай насърчи и разшири вече силното движение Black Lives Matter в САЩ. В цялата страна протестиращите маршируваха по улиците, настоявайки за политически действия и справедливост; по време на протестните действия те събаряха конфедеративни и колониални паметници и/или ги изрисуваха с графити. Протестиращите изразяваха гледна точка, която аз също смятам за правилна: че тези паметници са недвусмислени символи на жестокото расистко минало и настояще на САЩ.  

Тъй като бях потопена в спецификата на публичното изкуство в САЩ, дойдох в България, за да си дам пауза от този проект и да науча какво е общественото мнение за съветските паметници. Очаквах, че това преживяване ще ми даде ценна гледна точка върху работата ми в САЩ. И очакванията ми се оправдаха. 

Докато ситуацията със съветските паметници в България е структурно подобна на тази в САЩ, историческите наративи и политическият контекст са напълно различни. Въпреки че научих, че Паметникът на съветската армия в София не се харесва и дори е мразен от много граждани, то за други той има стойност. Предполагам, че някои го ценят в съответствие с техните проруски политически възгледи, но други, които очевидно не споделят тези възгледи, изглежда го оценяват по културни причини. За разлика от това, докато аз и много други, които имат политическа позиция, подобна на моята, виждаме конфедеративните и колониалните паметници в САЩ като недвусмислено негативни, в София значението на Паметника на Съветската армия може да е двусмислено в целия политически спектър. 

И все пак, от моя гледна точка, най-острият проблем с паметника е връзката, която усещам между него и бруталната война на Русия срещу Украйна. Това напомня за изкривяването на историята за Втората световна война от Путин, което той използва, за да оправдае своята насилствена инвазия. От тази гледна точка Паметникът на Съветската армия в София определено е оспорвано пространство. 

И накрая, за да стигна до спецификата на моя артистичен отговор: през месеца, който прекарах в София, се срещнах и разговарях с около 25 художници, архитекти и куратори за паметника и внимателно изслушах мненията им. Сега отново се обръщам към всеки от тях, за да събера техните думи и образи, които ще сглобя в произведение с виртуална добавена реалност (AR), разположено виртуално около Паметника на Съветската армия. Ще се върна в София през октомври, за да представя готовата колаборация. 

Работя и върху анимация за паметника. Тази анимация е препратка към произведение от 1993 г. на българския художник Любен Костов, озаглавено „9 колажа на една могила като метафора“. Прочетох за работата на Костов в отличната книга на Мария Василева „Изкуство за промяна, 1985 – 2015“. Творбата на Костов е поредица от снимки на Паметника на Съветската армия, които изглеждат като анимационни кадри, показващи как паметникът постепенно се покрива от голяма купчина пръст като могила. Костов си представял паметникът да бъде покрит с пръст и бъдещите поколения да решават съдбата му. Мисля, че това е брилянтно спекулативно решение на проблемите, възникващи около тази оспорвана скулптура. 

 

 

К.Ф.: В момента в САЩ, а и в Европа вървят силни процеси на преосмисляне на историята и много често те минават през разрушаване на паметници и стенописи. Какво е Вашето отношение към това? Вярвате ли, че промяната на символиката на тези паметници чрез изкуство е по-добър начин за справяне с болезнените им конотации? И достатъчно ли е? 

М.Д.: На въпроса трябва ли проблемните паметници да бъдат унищожени или премахнати, смятам, че всеки един трябва да бъде разглеждан индивидуално. Хората, които живеят в близост и около паметника, трябва да бъдат част от процеса на вземане на решение за това какъв път на действие да се поеме. Според моя опит най-добре е местните обществени групи, местните власти, местните художници и писатели да работят заедно в сътрудничество. Външните гласове също могат да играят продуктивни роли. Плановик, ръководител, учен или художник от едно място може да си сътрудничи с колеги от друго. С моя проект се опитвам да направя именно това – обръщам се към български художници, за да създадат заедно творба, рефлектираща Паметника на Съветската армия. 

Питате „това ще бъде ли достатъчно?“ Не, не мисля че културните проекти – дори и да включват аспекти на социалните науки – могат да разрешат социално-политически проблеми. Но те могат да допринесат за добре осмислени, многостранни решения. 

 

 

К.Ф.: Какво мислите за политическата коректност във връзка със свободата на изкуството? По повод на тазгодишната documenta се разразиха сериозни дискусии. Как да се предпазим от самоцензура в съвременния свят? 

М.Д.: Моята гледна точка е, че цензурата на което и да е произведение на изкуството е погрешна. Цензура може да бъде наложена само ако след справедлив дебат между авторите и заинтересованите страни, които не го одобряват, се стигне до заключение, че произведението съдържа слово на омраза или изображения, еквивалентни на слово на омразата. От тази гледна точка разбирам защо ruangrupa (колективът, стоящ зад създаването на Документа 15) се съгласи да премахне банера “People’s Justice“. Очевидно банерът съдържа антисемитски карикатури, така че изглежда справедливо той да бъде свален. 

В същото време не съм съгласна с осъждането от страна на германското правителство на артисти, които подкрепят B.D.S. движението (Boycott, Divestment, Sanctions – бойкот, отчуждаване, санкции). Подкрепата за B.D.S. е силна в международните художествени среди. Моето одобрение на движението е подобно на това на много мои колеги, тъй като смятаме за несправедливо окупирането на палестинската територия от Израел. Придържането към това мнение не означава, че човек е предубеден към еврейския народ. Разбирам, че много политици в германското правителство атакуват B.D.S., тъй като смятат, че движението оспорва съществуването на Израел. Но усещането ми е, че B.D.S. вместо това оспорва настоящата политика на Израел и иска държавата да се промени, за да защити правата на палестинците. Може да се каже много повече за това, но за да се върна към първоначалния си аргумент, моята гледна точка е, че артистите на Документа, които подкрепят B.D.S., не участват в действия на омраза срещу евреите. Следователно тяхната работа не трябва да бъде цензурирана от германското правителство.  

Докато дебатът за политическото изкуство често е здравословен, художниците на Документа и германското правителство изглежда са в задънена улица. Разбира се, има още време до края на изложбата, така че има надежда двете страни да оставят това в миналото и да се ангажират с продуктивно решение. 

 

 

К.Ф.: Работите основно с виртуална добавена реалност. Как дигиталното пространство ни помага да разберем по-добре физическото? 

 М.Д.: Всъщност не мисля, че виртуалната добавената реалност (AR) има способността да изясни или осветли физическото по начин, по който един физически обект или събитие не може. По-скоро добавената реалност може да се използва, ако е направена с критично намерение, за да помогне на човек да мисли за физическия свят във връзка с дигиталния. Много хора вече не преживяват физическото без дигиталното. Интересувам се от използването на мобилна добавена реалност – проекти, преживени чрез мобилни телефони или таблети, а не със слушалки – за нарушаване на нормите, създадени от хората във времето. Например, когато са на обществено място, хората често използват телефоните си, за да отвлекат вниманието си от заобикалящата ги среда. Проектите ми канят участниците да използват мобилното си устройство като интерактивен прозорец, за да изследват и научат повече за физическото. Разказите и визуалните материали, които представям, имат за цел да ги насърчат да мислят критично за изградената и естествената среда около тях. По този начин проектите ми с добавена реалност предлагат ново разбиране за физическото, но искам да поясня, че подобни резултати могат да бъдат постигнати и чрез физически интервенции – пърформанси, звукови инсталации, скулптури и т.н. Избрах да работя конкретно с мобилна добавена реалност, защото се интересувам от промяната на начина, по който хората обикновено използват технологиите. Въпреки че процесът на създаване на такъв вид проекти е технически труден, защото технологията непрекъснато се развива. Аз оценявам тази работа, тъй като ме държи в крак с това, което се случва с мобилните медии – културна сфера, която е изключително влиятелна. 

 

 

К.Ф.: Предлагайки ново разбиране за физическото, какво цели да постигне проекта с мобилна добавена реалност, върху който в момента работите във връзка с разбирането на символиката, свободата на интерпретация и художествената стойност на Паметника на Съветската армия? 

М.Д.: Трябва да призная, че процесът на създаване на проект за Паметника на Съветската армия беше предизвикателство. Голяма част от затрудненията ми са свързани с краткото време, което имах за подготовка. Едва в края на април тази година получих имейл с покана за резиденцията и трябваше да пристигна в София на 1 юли. Разбира се, мислех за страните от бившия съветски блок в продължение на месеци като част от кандидатстването ми за CEC ArtsLink. Все пак не бях сигурна дали ще ми бъде предоставена възможността за резиденция и в коя страна ще бъда поканена, така че все още не бях започнала интензивно проучване. Имах само два месеца преди да пристигна, за да науча възможно най-много, възможно най-бързо за паметниците на България от периода на социализма. Искам да отбележа, че съм наистина благодарна на CEC ArtsLink за тази резиденция. Беше прекрасно. Просто се борих с липсата на време за подготовка. 

Въпреки това резиденцията ми през юли беше ползотворна по отношение на междуличностните връзки, които създадох с артисти, куратори, продуценти и мислители. Благодарна съм на Мария Василева за многобройните запознанства, които тя инициира. Нямаше да мога да направя този проект без нея. Всички хора, които срещнах в София, ми повлияха, но ще спомена четирима. 

Боряна Роса, която срещнах на откриването на самостоятелната ѝ изложба в Националната галерия в София, беше отличен контакт. По-късно се видяхме няколко пъти, впускайки се в оживени дискусии за комунистическия период в България. Една от срещите ни беше в Музея на изкуството от времето на социализма, където се съхраняват творби, създадени между 1944 и 1989 г. Колекцията ми позволи да се запозная с някои от естетическите стилове и социалните интереси на изтъкнатите художници от този период. Бях заинтригувана да науча, че тези художници са били подкрепяни от държавата и че финансирането на творците, които са били членове на Съюза на българските художници (СБХ), е било много щедро, стига да не са оспорвали правителството. Боряна ми разказа и за художничка Васка Емануилова (1905-1985) и ми обясни, че тя е една от шестимата автори, които са участвали в създаването на скулптурите, част от Паметника на Съветската армия. По-късно посетих галерията, посветена на творчеството на Емануилова и с удоволствие научих за нейния живот, който изглежда е бил позитивен и продуктивен с помощта на държавно финансиране. Боряна също така ми предостави ценна лична гледна точка за живота по време на социалистическото правителство, като обясни полезните качества на държавно финансираното образование, здравеопазване, заетост и еманципация на жените. 

Друг артист, който повлия на моя проект, е Красимира Буцева, млада художничка, чието визуално изследване на фотографията, произведена от българската Държавна сигурност, беше изложено както в галерия „Структура“, така и в Софийската градска художествена галерия (СГХГ) през юли. Внимателните, теоретично богати качества на инсталациите на Красимира ми дадоха по-дълбоко разбиране за натрапчивото, често враждебно наблюдение на българските граждани от Държавна сигурност и понякога насилствените и несправедливи резултати. 

Полезно ми беше и запознанството с Никола Михов, както и да науча за книгата му „Забрави миналото си“, която съдържа негови снимки на социалистически паметници в България. Бях особено заинтересована от сътрудничеството, което той е продуцирал, поканвайки 30 художници да присвоят, намесят и/или по друг начин да създадат нещо ново с изображенията от тази книга. Нещо повече, чрез Никола и неговата приятелка Жени Дечева се запознах с Виктория Драганова, директорка на Swimming Pool, галерия с нетърговска цел в София, която се фокусира върху богати на изследвания арт проекти. 

Интелигентността на Виктория като куратор ме впечатли и научих много от четенето на есетата, които тя публикува в своя „Журнал за социална визия”. Виктория също любезно ми предложи място в колата си, за да отида до Прищина, Косово за откриването на Манифеста 14. Изложбите в Прищина силно провокираха размисъл. И все пак, именно пътуването към Косово и обратно, и дискусиите в колата, в която бяхме не само аз и Виктория, но и украински куратор, базиран в САЩ, и български куратор, базиран в Италия, беше това, което ми позволи да разбера по-дълбоко българската култура и политика по отношение на паметника.   

Що се отнася до планираното въздействие на моя проект за добавена реалност, ще трябва да отговоря на този въпрос след като завърша проекта. Все още работя по него и очаквам да се върна в София в средата на октомври, за да го представя. 

 

 

К.Ф.: Работили сте много с мобилна добавена реалност и сте създали проекти като „Monument Public Address System“ и „Pandora’s Snatch AR“ в САЩ. Какви са вашите впечатления от начина, по който обществеността възприема новите технологии във връзка с изкуството? 

М.Д.: За мен е вълнуващо да наблюдавам бавното, но стабилно приемане на новите технологии – виртуална реалност (VR), добавена реалност (AR), дигитална анимация, игри, уеб проекти – от музеи, галерии и биеналета за съвременно изкуство. Дигиталната анимация беше част от международните павилиони на последните три Венециански биеналета и е забележително, че работата на Доминик Гонсалес-Форстер (Dominique Gonzalez-Foerster) за виртуална реалност Endodrome беше включена в Биеналето през 2019 г. Когато за първи път започнах да използвам творчески технологии през 2004 г., този процес на адаптиране едва стартираше и се чувствах изолирана от колегите си, които работеха в рамките на приетите форми. Щастлива съм, че тази изолация приключи. За мен беше особено приятно, тъй като работя с добавена реалност, да науча, че Окръжният музей на Лос Анджелис (LACMA) започна да възлага проекти с добавена реалност на художници през 2020 г. Критиците на изкуството, с забележителни изключения, бяха малко по-бавни от културните институции по отношение на възприемането на новите технологии, следователно може би широката общественост също изостава. Но нямам нищо против, тъй като подкрепата на кураторите и колекционерите е по-важна. Тяхната поддръжка позволява на областта на творческите технологии да се развива – формално, естетически и концептуално. 

В работата си се стремя да балансирам използването на нововъзникващи технологии чрез създаване на инсталации, видеоклипове и публикации, и продуциране на обществени арт събития. С моя проект Oyster City (2012-2015 г.) в колаборация с още един артист, създадохме пешеходна обиколка с добавена реалност, която позволи на участниците да научат за екологията на рифовете със стриди в пристанището на Ню Йорк. Въз основа на същото изследване, създадохме и готварската книга Fish Stories Community Cookbook. Това е физически публикувана книга, която включва рецепти, рисунки и екологична информация, предоставена от жители на Ню Йорк. С текущия ми проект за паметници в САЩ, в допълнение към приложението за добавена реалност, създадох и интерактивна инсталация, озаглавена Monuments Dissected. Възложих създаването на музикалното произведение, което звучи в инсталацията, докато посетителите изследват физическите елементи – видео скулптура, архив с интервюта и маса за рисуване, където хората са поканени да рисуват публично изкуство, за да заменят премахнатите паметници. Тези разширени физически взаимодействия с индивиди и общности са от съществено значение за мен. Аз съм социален човек и не мога да понасям да стоя сама с компютъра си твърде много часове. 

Друго нещо, което ме държи в добро психическо здраве, е това работата ми да бъде игрива и закачлива. Докато моят проект за паметници е сериозен, се стремя да работя и по по-леки проекти. Тази пролет бях част от инициатива, наречена #MakeUsVisible, която покани 30 жени или художници, които не се идентифицират със специфичен пол, да направят скулптури с добавена реалност, които да се поставят пред паметник на мъж в Ню Йорк. Аз трябваше да работя със статуята на Прометей пред центъра Рокфелер. Създадох Pandora’s Snatch, анимирана виртуална амфора, която, когато се отвори, бълва животворни символи. Амфората е украсена със символи на женска вагина, тъй като исках да представя Пандора като жизнеутвърждаваща богиня, а не като слаба жена, държаща кутия от проблеми и мъка, както обикновено я изобразяват. В момента правя абсурдна анимация в отговор на поканата на Албена Баева да работя с нейната Solidarity Machine. Това определено е забавен процес. 

 

 Август 2022