Познато и непознато, видимо и невидимо

Марина Славова разговаря с Марта Джурина

 

Марина Славова:  Занимаваш се с експериментална аналогова фотография, но не дефинираш себе си като фотограф. В работата си изследваш възможностите на светлината като материал и изразно средство. Кога и как започна да се интересуваш от светлина? Какви са нейните специфики като материал и каква е ролята на фотографията в творчеството ти?

Марта Джурина: Работата ми със светлина е вследствие на дълго разглеждане на светлинни ситуации и експерименти с различни форми на рисунката. Първият досег с аналоговата фотография започна със самонаправени негативи от транспаранти хартии и принтирани върху тях детайли от снимки на светлината, падаща през щорите на детската ми стая в София. Прибирайки се често по това време до България, всеки път се опитвах, събуждайки се, да запечатвам тези моменти. Милиони светлинни точки и петна, падащи под ъгъл и пречупващи се по формите на мебелите, създаваха такава пластика в стаята, която ми даде идеята да нагъна фотохартията, преди да я осветя в лабораторията няколко месеца по-късно. Светлината се превърна от тема в инструмент. Стъпка по стъпка и под влиянието на класа по живопис, в който попаднах в академията, с времето черно белите експерименти станаха цветни. В аналоговия цветен процес можем да сравним източниците на светлина, които използвам, за да оставя директни следи на големите формати хартия, с четка, а фотохартията – с платно. Химическите свойства на повърхността на фотохартията обръщат цветовете на светлината, която ги докосва – така например един червен лазер оставя сини следи, а колкото по-близо и бързо се движа с него, толкова по-тънки и светли са следите му. Корелацията между движение, тъмнина, светлина, ориентация, живопис, рисунка на сляпо, моторна памет и пърформанс е това, което движи работите ми.

 

Марина Славова: Рисуваш още от ученическите си години, но заминавайки за Берлин решаваш да се впуснеш в теорията – преди да започнеш да учиш „Изящни изкуства“ в UdK (Universität der Künste) завършваш бакалавър „История на изкуството“ в Humboldt Universität, а след това и магистратура в TU (Technische Universität) Берлин. Разкажи ми малко повече за отношението ти към образованието, за ролята на теорията в работата ти и за академичния ти път. Как реши да се върнеш обратно към художествената практика?

Марта Джурина: Много хора от нашето поколение познават пътя на следването в чужбина. От немска гимназия, в която физика, химия и други предмети се изучават на немски език, чувството е на един вид експортен продукт с утвърдена посока. Заминаването ми към Берлин за първото от три следвания се случи много спонтанно. След като бях приета в Националната художествена академия, София, мечта от детска възраст, получих стипендия от DAAD (Германска служба за академичен обмен), с която имах възможността да замина и следвам в Германия. Решението трябваше да бъде взето бързо и в рамките на месец август 2009-та г. да изтегля дипломата си от Академията, да намеря жилище в Берлин и да замина. Колкото и вътрешно да се бунтувах първите години, толкова повече осъзнавам колко положителни са били те. Поради бързото стечение на обстоятелства, нямах възможността да кандидатствам в една от Берлинските академии и записах история на изкуството и културология в Humboldt Universität. Бях видяла няколко от дипломните изложби в UdK – Университет по изкуства в Берлин, и реших, че трябва да съм в точно този град. След бакалавърската степен в Humboldt бях приета в специалност Изящни изкуства в UdK и паралелно с това записах магистратура по изкуствознание. Стипендията беше продължена, като изискването беше да завърша в рамките на редовните две години. Със сигурност мога да кажа, че това бяха най-тежките ми години, но научих много. И да се върна към въпроса – за личностното ми развитие като художничка теоретичното образование помогна изключително много. От сегашна гледна точка мога да бъда само благодарна за възможностите. Магистратурата по изкуствознание беше много практически насочена и с чести срещи с реставратори, музеолози и посещения в работилници, депа и архиви. Възможно е търсенията в материята на фотографията да са повлияни от части от това.

 

Марина Славова: Живееш в Берлин, но често работиш и в София. С Глазгоу пък те свързва един семестър по фотография. По какъв начин обвързаността ти с тези градове се отпечатва в работите ти? До колко принадлежността и идентичността са тема в творчеството ти? Какви други въпроси разглеждаш в изкуството си?

Марта Джурина: В някои проекти е концептуално заложено използването на стенопеичен фотоапарат (пинхол камера, базирана на принципа на камера обскура) или други подобни материали, като тест-инструменти. За проекта “Von: mir / An: mich” („От: мен / За: мен“) си изпратих – от себе си до себе си – камери с дупчици от игла като колети по пощата, които документираха „пътуването“ до около 3 дни. Черно-бели фотохартии с размери 9 x 13 см, напомнящи големината на стандартна пощенска картичка, бяха изпратени поотделно с всеки пакет. Преживяванията от пътуването на камерите, които функционират като архиви на времето, се документират: вибрациите, променливите светлинни ситуации по време на транспортиране се записват директно върху фотохартията. Камерата работи самостоятелно и действа като тестов инструмент. Получените фотографии са опит за художествена визуализация на един вид пространствено-времеви континуум. Резултатите показват пътя между два момента в личната ми история, потопени в спомени и чувства на принадлежност и носталгия. Идеята се роди поради факта, че името ми е изписано на две пощенски кутии – в София и в Берлин.
През времето ми в Глазгоу се сблъсках с интересна местна традиция, а именно съревнование на гълъби. В покрайнините на града хора отглеждат бели гълъби, които няколко пъти годишно записват на състезания из цялата страна. С помощта на мой колега успях да се свържа с един от тези ентусиасти и да получа позволението да закача малка пинхол камера, направена от кибритена кутийка, на едното краче на гълъбчето. Камерата запамети по абстрактен начин полета на птицата. Самата техника на въздушна фотография е тясно свързана с полета на гълъби, които са използвани през двете световни войни като шпиони. Носейки специално моделирани камери, птиците прелитали над вражеските територии, запечатвайки ситуацията от птичи поглед. В още по-ранни дни те са били също ползвани като пощальони.
Конкретният подход на въздушна фотография, направена от птица и птичи поглед, не може да се разбере изцяло в действителния резултат (4 х 4 см), но остава като разказ. Точно това взаимодействие на познатото и непознатото, видимото и невидимото е присъщо на работата ми. През 2015-та за малко да се преместя в Глазгоу. И до сега се опитвам да поддържам контакти с този град и имам идеи за нови срещи.

 

Марина Славова: Деконструкцията (унищожението) и дематериализацията присъстват много силно в две от работите ти: в “SOL” (2015) изследваш физически деструктивните сили на светлината, буквално изгаряйки фотохартия с лупа, а в “The Dematerialization of Everyday Life” (2015-2017) по-скоро метафорично деконструираш възприятието за ежедневни предмети, като пластмасови кутии за храна и найлонови торбички, лишавайки ги от плътност и функционалност. Откъде идва интересът ти към унищожението?

Марта Джурина: Дематериализация и поглед в материята са отправни точки за двата проекта. На повърхността на хартията всичко е изравнено. Колажи с прозрачни материали, следи от боя, оставени с пръсти, ежедневни предмети. Всички те губят обема си и филтрират светлината, давайки различни цветове. В самия процес има и нещо разрушително. В момента, в който поставя един обект или самонаправен негатив, който сам по себе си също представлява обем, в увеличителя във фотолабораторията, те биват деформирани от силната светлина, която се отделя при процеса. Това е най-близката точка до фотографския процес, тъй като също “заснема” един момент от тяхното съществуване.
Самото изравняване на боя, светлина, прозрачен материал и всички перформативни намеси върху равнината на техническия материал-фотохартия за мен е дематериализиращ. Светлината от своя страна пък се материализира – от инструмент тя става цвят.

 

Марина Славова: Работите ти имат биографичен характер – документираш себе си, запечатвайки перформативните движения на тялото си върху фотохартията, но и оставяш отпечатъци, рисувайки често с пръсти. Кога започна да изследваш движенията на собственото си тяло? До колко (само)документирането и функцията на фотографията да създава и съхранява спомени са тема в творчеството ти?

Марта Джурина: Фотохартията съхранява следите на едно или поредица движения. Тя е като архив на случки и в този аспект препраща към главните характеристики на фотографията.В процеса ми на работа не докосвам самите творби. Единственият директен допир на фотохартията е със светлината. Задавах си често въпроса как се проявява присъствието ми в процеса, къде е рисуващата ръка? Движейки се от единия до другия край на 6-метрова хартия, аз оставям следи от траекторията си. Самите движения оказват голямо влияние върху светлинните отпечатъци в зависимост от разстоянието, скоростта и времето на осветяване. Всяко движение и всяко проблясване на светлина оставят след себе си цветна следа върху хартията. Работата на тъмно е свързана с изострени сетива. С течение на времето развих определена моторика на движението. Познавам пространството и се движа из него.

Марина Славова: Интересна за мен е инверсията на цветовете в процеса ти на работа. Светлината, с която рисуваш, е с цвят, противоположен на този, който виждаме на фотохартията след проявяване. Освен това, както спомена, работиш на сляпо в абсолютна тъмнина, без да виждаш всъщност какво се отпечатва върху хартията, което изисква изключителна опитност и прецизност на движенията. Правиш ли проби? До каква степен работиш със случайността, намираш ли в нея творчески потенциал?

Марта Джурина: Фотохартията обръща цветовете върху повърхността си – от червена светлина получаваме синя, от ярко зелена –  цикламена. Не водя скицник в класическия смисъл, а събирам с годините цветни проби. В последно време те са прецизно описани с дата, вид светлинен източник, секунди и т.н. Разглеждайки ги, аз ги комбинирам, като в повечето случаи имам представа и без да прочета собствените си записки какво ще се получи. Всички проби събирам в кутии и те представляват един вид цветови каталог и скицник едновременно. След като съм взела решение какво точно целя с определена работа, започва интересният момент, в който всичко е много крехко. Едно спъване в тъмното, едно прекалено бавно движение, грешно копче, прекалена близост и хартията може да се преосвети до пълно черно. Големите формати, които често показвам и мисля във вертикал, всъщност се създават в хоризонтал. Развиването, рязането, носенето, закачането на 6-метровата фотохартия се случва в пълна тъмнина. Не бива да се получават следи или гънки и да навлиза светлина – телефонът и часовникът са нежелани съучастници в лабораторията. Чак след това започвам с осветяването – комбинация от рисувани негативи във формат А4 и цветовите следи, които идват от лазери, диоди и всякакви самонаправени източници на светлина. В процеса се занимавам с  въпросите за собственото ми присъствие, работейки на няколко метра от носителя; за свойствата на фотографията да бъде размножена, създавайки уникати, които не могат да бъдат направени отново. По този начин изразявам определена критика към неизчерпаемото количество от визуална информация, с която сме залети. Погледът ми е насочен към свойствата на фотохартията да улавя и обръща светлината, но и същевременно към способността на фотографията да запечатва едно действие или една перформативна намеса. Контролираната случайност е комбинирана с един вид мускулна памет, развита през годините.
Преосмисляйки границите на различни медии, формирах собствената си техника и подход, уповаващи се на опита от редица експерименти, при които елементите на шанс и изненада са ключови. Резултатът в работата ми е функция на мускулната моторна памет на тялото и на пълната тъмнина на работното пространство (фотолабораторията). Между случайността и опитността, между изненадата и контролираното съвпадение, се намира моментът, в който нещата се раждат в унисон.

 

Марина Славова: В един текст, свързан с творчеството ти, Сара Фрост описва работния ти процес като ритуал. Разкажи ми повече за правилата и последователността на този ритуал. Каква е ролята на повторяемостта и дисциплината в творческото ти ежедневие?

Марта Джурина: Дисциплината в самия процес, въпреки че той е силно експериментален, е много важна. Стъпките на осветяване и проявяване трябва да бъдат спазени, за да се получи желания резултат. В момента, в който хартията бъде проявена, тя не може да бъде променяна повече, което означава, че процесът има ясно начало и край. Ритуалът в пълната тъмнина на фотолабораторията е заучен, но винаги води до изненади. Можем да го наречем контролирана случайност. Ритуалността е по-скоро в самите движения – размахвайки с ръце светлините, носейки ги закачани за себе си.

Марина Славова: До скоро една твоя работа можеше да бъде видяна в църквата St. Marienkirche във Франкфурт на Одер. Освен мащаба (12,5 х 3м) впечатление прави и замяната на фотохартията с плат. Каква за теб е ролята на мащаба в работите ти и какво показа първият ти опит с текстилната материя?

Марта Джурина: През 2020-та имах възможността за първи път да се сблъскам с огромното пространство на готическата катедрала във Франкфурт на Одер, която е била до голяма степен разрушена след Втората световна война и носи в себе си следите на времето. Тогава показах уникати в размери 6 х 1,8 м, висящи свободно във височината на катедралата. С ярките си цветове те напомняха характеристиките на типичните витражи, а с разнообразието в композициите си – на архитектурата, носеща в себе си следите на реставрациите и обновяванията през епохите.
Тазгодишната тема на изложбата са 20-те години, без да се ограничаваме на едни конкретни 20. Този път исках да наблегна още повече на влизащата светлина и нейната роля. Разгледах катедралата като една камера, а прозорците като отворите на обектива, през който се пречупва светлина. Тъй като те не са изписани (отново в следствие на разрушението им), взех размерите им и ги покрих на малко разстояние с две дълги парчета плат с общ размер около 70 кв. метра (12,5 х 3 м, два броя). Светлината в църквата е толкова специфична и важна част от сакралното пространство, което ми даде идеята да работя с прозрачност, наблюдавайки как елементите взаимодействат помежду си. Прозорците са сякаш пренесени няколко метра напред, рамките им се вписват в плата и неговата повърхност, правейки го част от архитектурата. На място инсталацията напомня на огромен екран или прожекция, която леко се движи и вибрира визуално.
Все повече и повече се вдъхновявам от проекти за конкретни места, занимавам се с инсталативни аспекти и експериментирам с по-големи мащаби, търсейки начини да пренеса плоскостта на хартията или в този случай – на плата, в пространството. Закачам работи от тавана, понякога с гръб към посетителите, които, движейки се около или дори през отделните елементи, трябва да открият цветните следи на лицевата част. Тяхното движение на тялото, особено при вертикални размери до 6 м, пренася елементи от движението на моето собствено тяло в тъмнината на фотолабораторията.

 

Марина Славова: Върху какво друго работиш? Какво те занимава точно в този конкретен момент?

Често новите ми работи надграждат, развиват и задълбочават предишните. Актуални теми са биолуминисценцята, с която подготвям проект, и перфромативният аспект на работата ми.
Планирам колаборация с танцьори в близките месеци, с които ще развием определени движения заедно. Работя над проект, свързан с инсталативна намеса в обществена сграда в Берлин, в който смятам да включа и намесата на директни светлини и датчици в пространството.
В края на месец юли ме очаква изложбата на номинираните художници за Наградата за съвременно изкуство БАЗА в София, а през септември – изложба и церемония за наградата и стипендията Еберхард Ротерс в музея Berlinische Galerie в Берлин.
В момента се намирам на резиденция в Росток, в северната част на Германия, на брега на Балтийско море. За престоя тук кандидатствах с проекти като “SOL” (2015) и други интервенции, разглеждащи, от една страна, индустриалната история на града, а от друга, директната връзка на солта, слънчевата светлина и природните дадености на един крайбрежен град.
Повечето време посвещавам на проучвания, свързани с проектите ми с биолуминисценция, която като феномен се среща през последните години дори в Европа (вследствие на глобалното затопляне).
За изложбата БАЗА в Софийска градска художествена галерия създадох нова работа, която е пряко свързана с идеята за визуализация на различните проявления на докосването. Тя развива търсенията в проектите Glowing Attraction (2019/2020) и Foxfire (2021), които разглеждат различни прояви на естествена светлина, но надгражда тази идея, свързвайки я с проявления при човека.
Не на последно място – на изложбата в Berlinische Galerie в Берлин ще покажа на 200 кв. м. някои от досегашните си работи, които представят различни аспекти от творчеството ми.