Според закона за гравитацията между всеки два обекта с маса има взаимодействие, от което следва, че отделният обект изпитва привличане едновременно към всички останали обекти и на свой ред ги привлича.
Симеон Симеонов се интересува както от физическия, така и от философския аспект на гравитацията и съществуването във Вселената.
Триизмерността на скулптурната форма е силно податлива на универсалното притегляне. Експериментите на автора с латекс и боя оставят формата на естествените сили, които я моделират по свой начин. Намесата на скулптора е относителна.
В тези опити, обаче, времето играе съществена роля. Тази категория представлява сериозен интерес за Симеон Симеонов и той я включва като основно измерение в скулптурата, така както Алберт Айнщайн описва гравитацията не като сила, а като последица от изкривяването на пространство-времето.
В серия от релефи авторът “разсекретява” промишлените материали, които използва, като ги вади на показ и показва историята на творбата, т.е. миналото, като още един начин за включвате на времето в изложбата.
Работата си с бяло платно Симеон Симеонов определя като работа с бъдещето. Разработвайки свой собствен метод, авторът създава пластики, в които има нещо непредсказуемо – те могат да се случат, но също и да не се случат. Релефите са изключително податливи на светлината и непрекъснато се променят. Времето участва пълноценно при възприемането им.
Формите, с които Симеон Симеонов работи, го интересуват от доста време. Те са геометрични (архитектурни) и биологични. Правите линии и ъглите вървят редом с кривите и уютните извивки на човешкото тяло. Минимализъмът на изказа позволява на художника да се вгледа в “ядрото” на материята и собствената си чувствителност. При Симеон Симеонов гледането винаги върви едновременно навътре и навън. Взаимодействието със средата и архитектурата на мястото е от съществено значение за въздействието на творбите. Пространството ангажира и различен тип намеса – намесата на геометрията, като проекция на разума и рационалното мислене.
